Няколко мига Кал остана без да мърда. Смътно усещаше, че край него бързо се движат хора — с определена цел, като че ли заемаха позиция за бой. Вместо да стои така, хванат за дървото като човек попаднал в наводнение, той реши да тръгне в посоката, към която бе махнал мъжа, и да разбере какво става. Протегна ръце да се ориентира по пътя между дърветата. Всяко негово движение предизвикваше неприятен звук: обувките скърцаха, ръцете му докоснаха ствола на дърво и парчета кора се посипаха с трополене като силен дъжд. Но отпред поне се виждаше някаква цел. Дърветата се разреждаха и между тях прозираше блясъка на снега. Светлината го улесни и воден от нея стигна на десетина метра от края на гората. Вече знаеше къде е. Пред него беше полето, където бе видял да играе Новело, а към него се спускаше белия склон на Реймънтс Хил.
Опита се да иде по-наблизо, но някой сложи ръка на гърдите му и го спря, едно настойчиво лице до него му кимна да се връща назад. Някаква приклекнала фигура в шубрака където свършваха дърветата се обърна назад да го види и махна с ръка да го пуснат да мине. Чак когато се приближи на крачка от скривалището й разбра, че това беше Сузана. Въпреки че бяха много близо до края на гората, и светлината на снега беше страшно силна, трудно я виждаше. Около нея като воал се беше обвила магия, засилваше се при издишването й, и отслабваше при вдишване. Вниманието й отново бе насочено към полето и хълма зад него. Снегът продължаваше да вали непрестанно — като че ли бе заличил следите му, макар че може би не без чужда помощ.
— Тук е — прошепна тя без да гледа към него.
Кал огледа пейзажа пред себе си. Не се виждаше нищо, освен хълма и снега.
— Не виждам… — започна той, но тя го спря с едно докосване и кимна към малките дървета в края на гората.
— Тя го вижда.
Взря се във фиданките и забеляза, че са от плът и кръв. На самия край стоеше малко момиче, беше протегнало ръце и се държеше за клонките вляво и вдясно.
Някой излезе от полумрака и застана до Сузана.
— Близо ли е? — попита той.
Кал позна гласа, макар че човекът беше много променен.
— Нимрод?
Златистите очи погледнаха към Кал, без да го познаят, после се обърнаха, но пак се върнаха към него — този път го позна. Аполин е права, помисли си Кал, сигурно изглеждам зле. Нимрод протегна ръка пред Сузана и стисна здраво неговата. Когато ръцете им се разделиха момичето отпред възкликна съвсем тихо, и въпросът на Нимрод — „Близо ли е?“ — получи отговор.
Шадуел и Хобарт се бяха появили на върха на хълма. Въпреки че небето зад тях беше тъмно, силуетите им изглеждаха още по-тъмни на фона му, никога не би могъл да ги сбърка.
— Намериха ни — въздъхна Нимрод.
— Още не — рече Сузана.
Тя се изправи съвсем бавно и сякаш това беше сигнал — тръпка като предишната, която бе накарала гората да притихне — премина между дърветата. Въздухът като че ли притъмня още повече.
— Засилват щита — прошепна Нимрод.
На Кал му се щеше да играе някаква полезна роля във всичко това, но можеше само да наблюдава хълма и да се надява врага да обърне гръб и да иде да търси някъде другаде. Обаче познаваше Шадуел твърде отдавна, за да повярва, че това е възможно, и не се изненада когато Търговецът тръгна надолу по склона към полето. Врагът беше упорит. Беше дошъл да предаде дара на Смъртта, за който спомена на Чариът Стрийт, и нямаше да бъде удовлетворен докато не го направи.
Хобарт, или силата в него, се бавеше на билото на хълма, откъдето можеше по-добре да огледа терена. Дори от това разстояние се виждаше как плътта на лицето му проблясва и потъмнява като жарава разпалвана от силен вятър.
Кал погледна назад. Виждащите едва се забелязваха, застанали на равни разстояния между дърветата, съсредоточени върху магията, която стоеше между тях и смъртта. Удвоената й сила беше достатъчна да заблуди погледа му, независимо че беше от вътрешната страна. За момент мракът в гората се разреди и му се стори, че вижда през него чак до снега от другата страна.
Погледна отново към Шадуел, който беше стигнал в подножието и оглеждаше пейзажа пред себе си. Чак сега, като го видя ясно, мислите на Кал се върнаха към сакото, което Шадуел беше изгубил или захвърлил, и което той също бе изоставил по време на пътуването. То беше някъде там в полето зад Реймънтс Хил, където замръзналите му пръсти го бяха изпуснали. И когато Шадуел тръгна към гората, Кал се изправи и прошепна:
— …сакото…
Сузана беше до него, но думите й едва се чуха:
— Какво сакото?
Шадуел беше спрял пак и се взираше в снега. Дали не се виждаха някакви остатъци от стъпките на Кал и Новело?