Мъжът бе вече на тротоара, но преди спътничката му да се присъедини към него, тя се обърна отново към Сузана. Не каза нищо, било с устни, било без тях. Очите й бяха напълно красноречиви: в обещанията им нямаше никаква радост.
Сузана отвърна поглед. Чу стъпките на жената на стъпалото. Когато погледна пак, двамата вече ги нямаше. Пое си дълбоко дъх и отиде до вратата. Въпреки че следобедът преваляше, слънцето бе все още топло и ярко.
Не бе изненадващо, че жената и мечокът бяха пресекли улицата, за да вървят по сенчестата страна.
3
Двадесет и четири години бяха една трета от доста голям период от време; време достатъчно, за да може човек да си създаде известно мнение за света. Само до преди няколко часа Сузана би могла да твърди, че е постигнала това.
Естествено, имаше доста пропуски във възприятието й: загадки и в собствената й глава, и извън нея, които оставаха неразгадани. Това обаче само я направи по-решителна да не се поддава на чувства или самозаблуждения, които биха дали власт на загадките над нея — старание, което засягаше и личния, и професионалния й живот. В любовните си приключения винаги бе смекчавала страстта с практичност, като избягваше емоционалната екстравагантност, която често бе виждала да се превръща в жестокост и горчилка. В приятелствата си също бе търсила подобно равновесие: да не бъде нито твърде досадна, нито твърде недостъпна. Същото важеше и за занаята й. Привлекателността на това да прави вази и гърнета бе в неговата прагматичност; капризите на изкуството, подчинени на необходимостта от създаване на функционален предмет.
Въпросът, който би си задала, гледайки най-съвършената кана на земята, би бил: Може ли да налива? Това бе едно чувство за качество, към което се стремеше във всеки аспект на живота си.
Но ето, че се бе появил проблем, който не се подчиняваше на такива прости разграничения. Това я извади от равновесие, остави я замаяна и объркана.
Първо спомените. После Мими, по-скоро мъртва, отколкото жива, но предаваща сънища по въздуха.
А сега тази среща с една жена, в чийто поглед се криеше смърт, а я бе оставил с усещането, че е по-жива от когато и да било.
Именно този последен парадокс я накара да напусне къщата без да завърши търсенето си, тръшвайки вратата пред драмите, които я очакваха. Инстинктивно се насочи към реката. Там, като поседи малко на слънце, може би ще разбере нещо за проблема.
По Мързи нямаше кораби, но въздухът бе толкова чист, че се виждаха сенките на облаците по хълмовете на Клуид. В душата й обаче не беше така ясно. Само хаос от чувства, все тревожно познати, като че ли са били в нея от години, изчаквайки своето време зад паравана от прагматизъм, който тя бе поставила, за да ги скрие. Като ехо, което чака в планината вик, за да се роди.
Днес тя чу този вик. Или по-скоро се изправи лице в лице срещу него, на същото място в тесния коридор, където шестгодишна бе стояла и треперила от страх в тъмното. Двата сблъсъка бяха свързани по някакъв сложен начин, при все че тя не знаеше как. Знаеше само, че изведнъж нещо някъде в нея оживя, някъде където бързината и навиците на зрелия й живот нямаха власт.
Усещаше смътно страстите, които се бяха раздвижили в това място, така както би усетила мъгла с върха на пръстите си. Но щеше да ги опознае с времето, тези страсти, и опасните действия, които щяха да породят: беше сигурна в това с увереност, която не бе изпитвала отдавна. Тя щеше да ги опознае — и, Бог да й е на помощ — щеше ги обича като свои.
III. ПРОДАВА СЕ РАЯ
— Г-н Муни? Г-н Брендън Муни?
— Точно така.
— Да имате син на име Калхун?
— Какво ви влиза това в работата? — поиска да разбере Брендън. И преди другия да успее да отговори, попита: — Да не му се е случило нещо?
Непознатият поклати глава, хвана ръката на Брендън и я разтърси силно.
— Вие сте голям късметлия, г-н Муни, ако позволите.
Това, Брендън го знаеше, си беше лъжа.
— Какво искате? — попита той. — Продавате ли нещо? — Измъкна ръката си от хватката на другия. — Каквото и да е, не го искам.
— Да продавам? — рече Шадуел. — Боже опази! Аз давам, г-н Муни. Вашият син е умно момче. Той се съгласи да даде вашето име — и ето, вие бяхте избран от компютъра да получите…
— Казах ви, че не го искам — прекъсна го Брендън, и се опита да затвори вратата, но мъжът вече бе вмъкнал крак през прага.
— Моля ви — въздъхна Брендън — просто ме оставете на мира. Не ви искам печалбите. Не искам нищо.
— Но това ви прави много забележителен — каза Търговецът и отново отвори вратата широко. — Може би дори уникален. Наистина ли не желаете нищо на света? Това е забележително.