Сега, като се изкачваше да се срещне с него, видя колко изранено беше тялото на Хобарт. Пламъците, който го обгърнаха, бяха само последната от безбройните атаки понесени от плътта му. Имаше няколко рани, дупките бяха затворени грубо, ръцете ужасно осакатени, лицето едва се разпознаваше — косата и веждите бяха изгорени. Но като видя как втренчено я гледат очите от покритото с мехури лице първоначалното й впечатление се затвърди: той, а може би и силата в него, бяха някак си хипнотизирани. Не личеше по нищо, че изпитва болка от раните си, нито срам, че стои гол пред нея — той не беше славната жертва от сънищата си, а злощастен стълб, вонящ на смърт и печено месо.
Пред този безизразен поглед страхът, отпъждан досега поради необходимостта, започна да се надига в нея. Възможно ли беше да проникне през този транс до Хобарт, с когото бе споделила част от онази история за Девицата, Рицаря и Дракона? Ако успееше, може би щеше да оцелее след сблъсъка, или поне да отклони врага достатъчно дълго, за да могат Виждащите да подготвят нова защита.
Шадуел вече я беше видял. В сравнение с Хобарт той изглеждаше определено по-схватлив, но по лицето му беше изписано друго. Чертите които някога скриваха толкова много, сега бяха като на безумец, и престорената му любезност беше по-скоро жалка, отколкото иронична.
— Я виж, я виж. И откъде се появи ти?
Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, за да ги топли, и не ги извади. Не се и опита да я хване, или дори да се приближи към нея. Вероятно знаеше, че тя не може да избяга жива от върха.
— Дойдох да видя Хобарт — отвърна Сузана.
— Боя се, че той не е тук — каза Шадуел.
— Лъжец.
Очите на Хобарт все така бяха приковани върху нея. Имаше ли някаква реакция, или така й е стори?
— Казвам ти истината — възрази Шадуел. — Хобарт го няма. Това нещо… то е просто обвивка. Знаеш какво има вътре. И то не е Хобарт.
— Жалко — тя продължи играта на възпитан разговор, даваше й време да мисли.
— Не е голяма загуба — рече Шадуел.
— Имахме да довършваме някои неща.
— Ти и Хобарт?
— Ами да — гледаше право в обгорения мъж, докато говореше. — Надявах се, че си спомня за мене.
При тези думи главата на Хобарт се наведе леко, после пак се вдигна — някакво примитивно кимване.
— Наистина си спомняш — каза Сузана.
Очите не се откъсваха от нея нито за миг.
— Ти Дракона ли си…
— Млъквай — прекъсна я Шадуел.
— Или Рицаря?
— Казах ти да мълчиш! — Направи крачка към нея, но преди да успее да се приближи достатъчно Хобарт вдигна ръка и постави обгореното чуканче на гърдите му. Търговецът отскочи назад.
Изплашен е, помисли си Сузана. Петното на страха, което виждаше около главата му само потвърди онова, което лицето вече беше издало. Тук имаше повече сили, отколкото той можеше да контролира, и се страхуваше. Но не беше толкова смирен, че да мълчи.
— Изгори я — обърна се той към Хобарт. — Накарай я да ни каже къде са.
Стомахът й се сгърчи. Не беше взела предвид тази възможност, че могат да я измъчват, за да я накарат да ги издаде. Но беше твърде късно за бягство. Освен това, Хобарт не показваше с нищо, че ще се подчини на нареждането на Шадуел. Той просто я гледаше като Рицаря в книгата: ранено същество в края на историята. И тя на свой ред се почувства като тогава — изплашена, и същевременно силна. Тялото пред нея беше приемник на една унищожителна сила, но само да можеше да проникне в него — съвсем, съвсем нежно — и да поговори с Хобарт, чието скрито сърце познаваше, може би, просто може би, би могла да го убеди да застане на нейна страна срещу Бич Божи. Драконите си имаха слабости, може би Ангелите също. Можеше ли да го накара да подложи врата си като тогава?
— Аз… те помня — пророни той.
Гласът беше несигурен, изпълнен с болка, но ясно беше, че е на Хобарт, а не на обитателя му. Сузана погледна за миг встрани към Шадуел, който наблюдаваше тази среща озадачен, после отново към Хобарт, и видя как нещо проблясва в незатворените рани на тялото му. Инстинктът й подсказваше да отстъпи, но той я спря.