— Какво направи? — не можеше да повярва Шадуел.
Не беше съвсем сигурна. Уби Хобарт, определено. Но освен това? Трупът паднал по очи пред нея, не показваше с нищо, че в него има някой, огньовете в него изведнъж угаснаха. Нима смъртта на Хобарт беше прогонила Уриел от човека, или той просто изчакваше?
— Ти го уби — рече Шадуел.
— Да.
— Как? Господи… как?
Сузана се готвеше да се съпротивлява, ако я нападне, но в погледа му нямаше намерение за убийство, а отвращение.
— Ти си една от магьосниците, нали? Ти си тук с тях.
— Бях — отвърна тя. — Но те си отидоха, Шадуел. Ти изпусна шанса си.
— Можеш да ме излъжеш с твоите заблуди — гласът му издаваше престорената наивност. — Но аз съм просто човек. Но не можеш да се скриеш от Ангела.
— Прав си. Страхувам се. Също като тебе.
— Страхуваш се?
— Сега той няма къде да се скрие — напомни му тя и погледна към трупа на Хобарт. — Няма ли да му потрябва някой? Или аз, или ти, а аз съм проядена от магии. Ти си чист.
За частица от секундата фасадата му падна и думите й се потвърдиха, дори многократно. Той беше не само изплашен, беше ужасен.
— Той няма да ме докосне — възрази Шадуел със стиснато гърло. — Аз го събудих. Той ми дължи живота си.
— Мислиш ли, че му пука? Не сме ли всички просто храна за нещо като него?
Пред този въпрос престореното му безразличие не издържа. Шадуел започна да облизва устните си, първо горната, после долната, отново и отново.
— Не искаш да умреш, нали? — попита тя. — Или поне не така.
Този път неговият поглед се насочи към тялото на земята.
— Няма да посмее — рече той. Но гласът му беше тих, сякаш се боеше да не го чуе.
— Помогни ми — продължи тя. — Заедно може би ще успеем да го контролираме.
— Невъзможно е — отвърна Шадуел.
При тези думи тялото в топлата кал между тях избухна в бели пламъци. Този път огънят на Уриел нямаше какво да погълне освен мускули и кости, Хобарт беше съвсем гол. Кожата се пръсна, кръвта кипеше на стотици места. Сузана отстъпи назад да избегне горещият дъжд и попадна в ръцете на Шадуел. Той я сграбчи и изпречи тялото й между себе си и огъня.
Но Бич Божи вече беше напуснал Хобарт и се беше наместил в хълма. Замята се разтресе, под краката им се надигна грохот от смилането на скали и почва.
Каквото и да беше намислил Уриел под земята, Сузана искаше да избяга от него докато имаше време, но Шадуел още я държеше, и колкото и да искаше да го порази с менструума, той беше останал единствения й съюзник. Той беше събудил звяра, той беше негов спътник. Ако някой изобщо знаеше слабостите му, това беше именно той.
Грохотът в земята е издигна до кресчендо, и целият хълм се наклони. Сузана чу как Шадуел извика, после падна повличайки я със себе си. Може би това че я държеше спаси живота й, защото докато се търкаляха надолу по склона върхът на Реймънтс Хил; изригна.
Скали и замръзнала почва се понесоха към небето, след това се посипаха по главите им. Нямаше време да се прикрие. Все още плюеше снега от устата си когато нещо я удари по врата. Опита се да запази съзнание, но не успя, и потъна в нощта зад очите си.
2
Шадуел все още беше до нея когато се съвзе, стискаше я така здраво, че ръката й беше изтръпнала от лакътя до върха на пръстите. Отначало си помисли, че ударът е засегнал зрението й, но светът около тях беше скрит в мъгла — студена, лепкава мъгла, която като че ли бе покрила целия хълм. Шадуел я гледаше през мъглата, а очите му приличаха на два процепа в изцапаното му лице.
— Жива си… — рече той.
— Откога сме тук?
— Минута-две.
— Къде е Бич Божи?
Шадуел поклати глава:
— Той вече е изгубил разсъдъка си. Хобарт беше прав. Не знае къде е. Трябва да ми помогнеш…
— И ти затова остана.
— …иначе никой от нас няма да се измъкне жив от тук.
— И как? — попита тя.
Той се усмихна — тънка, крива усмивка.
— Успокой го.
— Пак те питам: как?
— Дай му каквото иска. Дай му магьосниците.
Тя се изсмя в лицето му.
— Опитай нещо друго.
— Това е единствената възможност. Като ги получи, ще бъде задоволен. Ще ни остави на мира.
— Нищо няма да му дам.
Шадуел я стисна още по-силно. Пропълзя през мръсотията и седна до нея.
— Той ще ги намери, така или иначе, рано или късно — почти се беше разплакал. — Нямат никакъв шанс да оцелеят. Но ние можем. Само да накараме копелетата да се покажат. Като ги хване, ние повече няма да му трябваме. Ще бъде удовлетворен. — Лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното, можеше да види отблизо всеки тик и сълза по него. — Зная, че ме мразиш. Заслужавам го. Така че не го прави заради мене, направи го заради себе си. Мога да ти се отплатя. — Тя го изгледа едва ли не със страхопочитание — дори сега Търговецът беше в състояние да се пазари. — Скътал съм някои неща. Цяло състояние. Кажи цената си. Всичко е твое. Каквото поискаш. Свободно, гратис и…