Той млъкна.
— Мили Боже.
Някъде в мъглата нещо започна да вие: засилващ се вой, който той познаваше, и от който се страхуваше. Изглежда реши, че няма смисъл да се надява тя да му помогне, защото я пусна и се изправи. Мъглата беше еднакво гъста от всички страни, необходими му бяха няколко секунди, за да избере път за бягство. Но след като го избра, хукна препъвайки се, а воят — това можеше да бъде само Уриел — разтресе хълма.
Сузана стана. От мъглата и болката в главата й всичко наоколо се завъртя. Земята беше толкова обгорена, че не можеше да се каже къде е склонът на хълма, и нямаше представа как да се върне в гората. Можеше само да бяга, колкото може по-бързо, надалеч от воя. По врата й течеше кръв. На два пъти падна, на два пъти тялото й се допря до земята, която изглеждаше готова да се отвори под нея.
Едва се държеше когато пред нея в мъглата се появи някаква фигура и извика името й. Беше Хеймъл.
— Тук съм — извика тя в отговор през воя на Бич Божи. Той се озова мигновено при нея и я поведе през несигурната земя обратно към гората.
3
Късметът беше на страната на Шадуел. След като веднъж се отдалечи от самия хълм мъглата се разреди и той разбра, че по инстинкт или случайно беше избрал най-подходящата посока. Пътят не беше далече, щеше да се измъкне по него преди Ангелът да свърши работата си на хълма. Щеше да избяга на някое сигурно място от другата страна на земното кълбо, където ще може да ближе раните си и да разкара целия този ужас от главата си.
Осмели се да погледне през рамо. Щастливото му бягство вече го беше отдалечило доста от мястото на опустошението. Единственият знак за присъствието на Ангела беше мъглата, а тя все още обгръщаше хълма. Той беше в безопасност.
Като видя живия плет, който ограждаше пътя, забави крачка. Сега трябваше само да върви покрай него, докато намери някаква врата. Снегът продължаваше да вали, но бързането го беше сгорещило, по гърба и гърдите му течеше пот. Но още докато разкопчаваше палтото си разбра, че топлината не идваше от него. Снегът под краката му се превръщаше в киша, земята излъчваше горещина и с нея като във внезапна пролет изникнаха кълнове, които пропълзяха към лицето му. Когато разцъфнаха, той разбра колко голяма бе грешката му. Тези цветя вместо сокове имаха огън, и в сърцата им бяха очите на Уриел, безбройните очи на Уриел.
Не можеше да върви нито напред, нито назад, обграждаха го отвсякъде. За свой ужас чу гласа на Ангела; в главата си, така както го беше чул за пръв път в Руб ал Хали.
Смея ли?
— рече той, присмивайки се хвалбите му пред Сузана.
СМЕЯ ЛИ?
И се нахвърли върху него.
В един миг той беше самият себе си. Един човек, със своя история.
В следващия се оказа притиснат към капака на скърцащия си череп — Ангелът от Райската градина; предяви правата си.
Последното му действие като човек с тяло, което можеше да нарече свое, беше писък.
4
— Шадуел — рече Сузана.
— Няма време да се радваме — отбеляза мрачно Хеймъл. — Трябва да се върнем преди да тръгнат.
— Да тръгнат? Не, не трябва да правим това. Бич Божи е още тук. В хълма е.
— Нямаме избор — отвърна Хеймъл. — Магиите са почти изтощени. Виждаш ли?
Вече бяха на няколко метра от дърветата, и във въздуха наистина се носеше нещо като дим — загатване за онова, което се криеше зад щита.
— Не останаха сили — рече Хеймъл.
— Някакъв знак от Кал? Или Нимрод?
Той поклати леко глава с презрение. Избягали са, говореше погледът му, и не си заслужава да терзаеш за тях.
Сузана погледна обратно към хълма с надеждата за нещо, което да го опровергае, но нямаше никакво движение. Мъглата още висеше на върха, преобърнатата земя около нея беше неподвижна.
— Идваш ли? — попита той.
Тя го последва, главата й бучеше. Първата крачка беше през сняг, при втората се озова в храстите. Някъде в дълбините на скривалището неутешимо плачеше дете.
— Виж дали не можеш да я накараш да замълчи, Хеймъл — помоли го тя. — Но внимателно.
— Тръгваме ли, или не?
— Да — съгласи се Сузана. — Налага се. Само че първо искам да се върне Кал.
— Няма време — настоя Хеймъл.
— Добре. Чух те. Ще тръгваме. — Той изсумтя и обърна гръб. — Хеймъл?