— Какво?
— Благодаря ти, че дойде за мене.
— Искам да се махна от тук — отвърна просто той и тръгна да търси плачещото дете. Остави я да се върне на наблюдателния пост, откъдето хълмът се виждаше най-добре.
Там пазеха неколцина от Виждащите.
— Нещо? — попита тя един от тях.
Не беше необходимо да отговаря. Някакъв шепот сред тях привлече вниманието й към хълма.
Мъглата се движеше. Сякаш нещо вътре в нея беше поело огромен дъх — облакът се сви, ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая се появи силата, която го обитаваше.
Уриел беше намерил Търговеца. Въпреки че в калта на Реймънтс Хил; стоеше тялото на Шадуел, в очите му гореше светлината на серафима. Начинът, по който оглеждаше внимателно полето, не оставяше никакво съмнение, че онова което бе отвлякло вниманието му и го беше укротило, вече беше отминало. Ангелът вече не беше изгубен сред спомените за пустинята. Знаеше къде е, и защо.
— Трябва да тръгваме! — каза Сузана. — Първо децата.
Заповедта едва не закъсня. Още докато съобщението се носеше сред дърветата и бегълците се втурнаха да се спасяват, Уриел насочи убийствения си поглед към полето по Реймънтс Хил; и снегът се запали.
IV. СИМЕТРИЯ
1
Когато двамата с Нимрод стигнаха в полето зад хълма, от маршрута, който Кал бе описал, не бе останала и следа — виелицата беше заличила всичко. Можеха само да предполагат откъде би могъл да мине, и да ровят наоколо с надеждата да се натъкнат на изгубения пакет. Но беше почти безнадеждно. Пътят му към хълма съвсем не беше прав — умората го беше накарала да се връща и криволичи като пиян, а след това вятърът беше разместил преспите така, че на някои места бяха достатъчно дълбоки за да покрият изправен човек.
Навяваният сняг през повечето време закриваше върха на хълма и Кал можеше само да се досеща какво става там горе. Какъв ли шанс имаше някой да оцелее срещу Шадуел и Бич Божи? Вероятно малък, или никакъв. Но Сузана го беше измъкнала жив от Спиралата, нали така? Въпреки всичко. Мисълта за нея на хълма, където отклоняваше смъртоносния поглед на Уриел, го накара да рови с още по-голямо усърдие, без в действителност да вярва, че имат някакъв проклет шанс да намерят сакото.
Заниманието им постепенно ги раздалечи един от друг, докато Кал вече не можеше да вижда другаря си през булото на снега. В един момент обаче го чу да вика тревожно, и като се обърна видя някаква сияние да примигва в пустинята зад него. Нещо гореше на хълма. Тръгна назад към него, но разумът надделя над героизма. Ако Сузана е жива, значи е жива. Ако е мъртва, жертвата й щеше да бъде напразна, ако се откаже от търсенето.
Започна отново, отказвайки се от всякаква систематичност. Хълмът затрещя и когато грохотът достигна връхната си точка земята изригна. Този път Кал не се обърна, не се опита да открие в мъглата нещо от любимата — само копаеше и копаеше, превръщайки мъката си в енергия за работа.
В бързината едва не изгуби съкровището като го намери. Ръцете му почти заровиха хартията, която мярна за миг, преди замъгленият му мозък да осъзнае какво е. Като разбра, започна да рови като териер, изхвърляше купища сняг зад себе си, не смееше да повярва, че е намерил пакета. Докато копаеше вятърът довя до слуха му някакъв глас, после пак се изгуби, вик за помощ някъде в пустошта. Не беше Нимрод, затова той продължи да рови. Гласът се чу отново. Кал вдигна поглед и примижа срещу вятъра. Като че ли някой се мъчеше да пробие през снега към него. Също като гласа, видението се появи и пак изчезна.
Пакетът също му се изплъзваше. Но както си мислеше, че е сбъркал, и няма да намери нищо, замръзналите му пръсти се натъкнаха на него. Като го измъкна от пряспата, хартията станала почти на каша, се разкъса, и съдържанието на пакета се изсипа в снега. Кутия пури, някакви дрънкулки, и сакото. Кал го вдигна. В дома на Глук то изглеждаше с нищо незабележимо, сега още повече. Надяваше се някой в гората да знае как да освободи силата му, защото той определено не знаеше.
Огледа се за Нимрод да му каже новината, и видя два силуета да се тътрят към него — единият крепеше другия. Този, който крепеше, беше Нимрод. Човекът на когото помагаше — вероятно същият, който Кал бе чул и зърнал — беше така опакован в дебели дрехи, че бе неузнаваем. Нимрод обаче бе видял плячката, която Кал вдигна, за да му я покаже, и прикани човека да ускори крачка, крещейки нещо към Кал докато се приближаваше. Вятърът отнасяше думите му, но като стигна по-близо, Нимрод извика отново:
— Това твой приятел ли е?
Мъжът, когото почти носеше, вдигна покритото си със сняг лице и се опита да развърже шала, омотан около брадата му. Но преди да успее да го свали Кал се обади: