— Върджил;?
Шалът падна и Глук го изгледа с някаква смесица от срам и тържествуване.
— Прости ми — рече той. — Трябваше да бъда тук. Трябваше да видя.
— Ако има нещо останало за виждане — извика Нимрод през воя на вятъра. Кал погледна назад към Реймънтс Хил. Между поривите на вятъра се виждаше ясно, че върхът на хълма бе изцяло отнесен. Над него се издигаше стълб дим, осветен отдолу от пламъци.
— Гората… — промълви той. Забравил и Нимрод, и Глук, Кал заора обратно през снега към хълма и каквото бе останало зад него.
2
В атаката на Бич Божи нямаше нищо случайно. Унищожаваше систематично полето и околността, знаеше, че рано или късно погледът му ще открие съществата, чиято близост надушваше. Сред дърветата отстъплението се извършваше организирано — децата, придружавани от пазители или родители, се оттегляха към задната част на гората и после на открито. Останалите почти не се движеха, а останаха на постовете си, поддържайки скривалището непокътнато. Сузана не беше сигурна дали това беше предизвикателство или фатализъм, може би по малко и от двете. Но колкото и да се мъчеха, запасите им от магии бяха почти изчерпани. Беше въпрос по-скоро на секунди, отколкото минути, преди погледът на Уриел-в-Шадуел да достигне до дърветата. А когато това станеше, гората щеше да се запали, невидима или не.
Хеймъл застана до Сузана, докато тя наблюдаваше приближаването на Ангела.
— Идваш ли? — попита той.
— След малко.
— Сега или никога.
Тогава може би никога. Беше така смаяна от страхотната енергия, отприщена пред нея, че не можеше да отвърне удивения си поглед. Учудваше я, че сила от такава величина трябваше да се използва за гадни убийства. Нещо не беше наред в тази реалност, която бе допуснала това, а не предлагаше никакво средство против него, нито надежда за някакво средство.
— Трябва да вървим — подкани я Хеймъл.
— Тогава върви — отвърна тя.
В очите й се надигнаха сълзи. Тя се ядоса, че й пречат да вижда. Но с тях усети как се надига и менструумът — не за да я защити, но да бъде с нея до края, да й даде своята малка радост.
Ангелът вдигна поглед. Тя чу как Хеймъл извика. Дърветата вдясно от нея избухнаха в пламъци.
Щитът се пропука и от дълбините на гората се понесоха викове.
— Пръскайте се! — изкрещя някой.
Бич Божи чу плячката си и накара лицето на Шадуел да се усмихне — усмивка, с която да свърши света. Светлината в издутото тяло се усили — Уриел събираше последния огън, за да унищожи магиите завинаги.
Миг преди да изригне, един глас извика:
— Шадуел!
Извика името на Търговеца, но се обърна Уриел, гибелният му взор бе спрян за миг.
Сузана отвърна поглед от Бич Божи и погледна по посока на гласа.
Беше Кал. Вървеше през димящата земя, която някога бе снежно поле в подножието на хълма, вървеше право към врага.
Като го видя тя не се поколеба да напусне прикритието. Промъкна се между крайните дървета и излезе на открито. Не беше сама. Въпреки че не откъсваше очи от Кал нито за миг, чуваше шепота и стъпките край себе си — Виждащите се появяваха от скривалището — жест на солидарност пред лицето на смъртта, който дълбоко я развълнува. Накрая, появата им тук означаваше — ние сме заедно, Кукувици; и Виждащи, части от една и съща история.
Но това не попречи на един ужасен глас, тя позна, че това бе Аполин, да се обади:
— Да не си е изгубил шибания акъл?
докато Кал продължаваше да напредва през земята, опустошена от Уриел.
Зад гърба й пламъците пращяха все по-силно. Вятърът разпалваше пожара и го разнасяше из гората. Отблясъците осветяваха земята и издължаваха сенките на Виждащите към двете фигури в полето. Елегантните дрехи на Шадуел бяха разкъсани и обгорели, лицето му беше бледо като на мъртвец. Кал беше с обувките от свинска кожа, пламъците подпалваха нишки от сакото му.
Не, не неговото сако, а на Шадуел. Сакото с илюзиите.
Как бе могла да не го забележи досега? Дали защото му стоеше така добре, нищо че бе направено за мъж два пъти по-едър от него? Или просто защото цялото й внимание бе насочено към лицето му, което дори сега излъчваше онази решителност, която бе обикнала.
Кал беше вече на десетина метра от Бич Божи и спря.
Уриел-в-Шадуел не каза нищо, но в тялото на Търговеца се усещаше някаква нервност, която заплашваше да избухне всеки момент.
Кал се опита да разкопчае сакото и се намръщи заради непохватните си пръсти. Но на четвъртия опит успя и сакото се отвори.
След това заговори. Гласът му беше слаб, но не трепереше.
— Искам да ти покажа нещо.