Отначало Уриел-в-Шадуел не реагира. После отговори, но не обладателят, а обладаният.
— Там няма нищо за мене — рече Търговецът.
— То не е за тебе — отвърна Кал. Гласът му ставаше все по-силен. — То е за Ангела; от Райската градина. За Уриел.
Този път не отговориха нито Бич Божи, нито Шадуел. Кал хвана предните краища на сакото и го разтвори, показвайки хастара.
— Не искаш ли да погледнеш? — запита той.
В отговор — само мълчание.
— Каквото видиш — продължи той, — твое е.
— Той какво си мисли, че прави? — прошепна някой до Сузана.
Тя знаеше, но не искаше да губи ценни сили за отговор. Кал имаше нужда от цялата сила, която можеше да му внуши, цялата си надежда, цялата си любов.
Той отново се обърна към Бич Божи:
— Какво виждаш?
Този път получи отговор:
— Нищо.
Гласът беше на Шадуел.
— Аз. Виждам. Нищо.
— О, Кал — въздъхна Сузана като зърна сянката на отчаяние, която премина за миг по лицето му. Знаеше точно какво си мисли той, и изпитваше същото съмнение. Нима магиите в сакото бяха мъртви? Нима бяха помръкнали без жертви, които да ги подхранват, и сега го бяха оставили пред Уриел невъоръжен?
Следващият миг бе страшно дълъг. После някъде в корема на Ангела; се надигна тих стон. Устата на Шадуел се отвори и той проговори отново. Но този път тихо, сякаш на себе си, или на нещото вътре в него.
— Не гледай — рече той.
Сузана затаи дъх, не смееше да повярва, че думите бяха предупреждение. Но как иначе да ги изтълкува?
— Наистина виждаш нещо — обади се Кал.
— Не — отвърна Шадуел.
— Погледни — Кал разтвори сакото колкото можеше по-широко. — Погледни и виж.
Изведнъж Шадуел се разкрещя.
— Това са лъжи! — пищеше той, а тялото му се разтрепери. — Всичко е поквара!
Но стонът продължаваше да се надига от съществото вътре в него и заглуши предупрежденията му. Това не беше воят, който Сузана чу в скалите на Реймънтс Хил, не беше лудият вик на ярост. Този звук беше тъжен, безкрайно тъжен, и сякаш в отговор на звука сакото, чиито нишки тя се боеше, че са се провалили, засия.
Предупрежденията на Шадуел започнаха отново, този път примесени с истерия:
— Недей! — крещеше той. — Недей, дяволите да те вземат!
Бич Божи обаче остана глух за молбите на приемника си. Безбройните му очи бяха насочени към хастара, изтръгвайки от него видение, което само той можеше да види.
Кал изпитваше в този момент такава смесица от ужас и радост, че не можеше да различи едното от другото. Не че имаше някакво значение: събитията вече бяха извън контрола му. Можеше само да се опита да издържи, докато сакото изпълни каквато измама беше в състояние да изпълни.
Нямаше намерение да го облича, това изобщо не влизаше в плана му. Всъщност, той нямаше план, просто се беше втурнал през снега с надеждата, че не бе твърде късно да се намеси. Събитията обаче го бяха изпреварили. Погледът на Уриел бе открил скривалището на Виждащите и го унищожаваше. Сакото което бе търсил, беше излишно. Блъфът на Виждащите се бе провалил. Но като видя Търговеца в главата му се появи нова мисъл: магиите на сакото действаха, когато Шадуел го бе облякъл, и сега пред себе си нямаше по-добра възможност, освен да направи същото.
Щом пъхна ръце в ръкавите то се нагоди стегнато към него като хирургическа ръкавица. Усети прегръдката му като сключване на сделка. Отсега нататък то беше част от него, и той също.
Дори сега, застанал пред Уриел, го усещаше как се опитва да проникне в него, търсеше човечността му, за да добави финес към илюзията, която създаваше. Погледът на Ангела; бе прикован в хастара, вцепенен, а лицето което използваше все повече се изкривяваше от усилията на Шадуел в напразни молби и предсказания.
— То ще те измами! — беснееше той. — Това е магия! Чуваш ли?
Дори и да усещаше паниката му, Ангелът не я разбираше. Или ако разбираше, не му пукаше. Изкусителният гений на сакото беше на път да постигне най-големия си триумф. Досега беше омайвал само Кукувици, чиито сърца бяха податливи и чувствителни, и чиито желания рядко надхвърляха границите на прозаичното. Но мечтаният живот на съществото, което сега бе втренчило поглед в него, беше нещо от съвсем различен порядък. Уриел нямаше щастливо детство, за което да тъгува, нито любовници, които да желае. Умствената му сила, макар че отдавна беше станала безплодна, беше огромна, и магиите на сакото полагаха максимални усилия да създадат онова, което той желаеше най-много.
Дрехата започна да се гърчи и набръчква по гърба на Кал, шевовете пукаха, сякаш не можеш да удържат онова, което се изискваше от тях, и бяха готови да се разкъсат. Чувстваше, че и самият той ще се пръсне, ако това не свърши скоро. Сакото търсеше все нови и нови неща, бъркаше непоносимо дълбоко в съзнанието му, ровеше в душата за да намери нещо подходящо за нуждите на Ангела. Гърдите й ръцете му бяха изтръпнали, вече нямаше сили да държи сакото разтворено. Оставаше само отприщените сили на хастара сами да го разгръщат, а Кал стоеше в пороя от сила със съзнание завладяно от желанието на Уриел. Разбираше го само отчасти.