Виждаше някаква планета от светлина да се върти безконечно пред него, огромна, допираща се до устните му. Имаше море от пламък, плискащо се в брегове от камък и облаци. В съзнанието му имаше форми, които то нямаше сили да погледне, и те творяха загадки с дъха си.
Но това бяха все бегли видения, и когато изчезнаха той се озова пак на същата мъртва земя. Тялото му бе изтощено от глада на Уриел. Сакото бе стигнало предела на възможностите си. Започна да се разпада, нишките се изхлузваха от основата и изгаряха пред очите му.
Обаче Уриел нямаше намерение да се остави да го излъжат. Очите му дърпаха плата, искаха да се изпълни обещаното от Кал. Накрая сакото не издържа на натиска и се предаде, но разрушението даде отговор на желанието на Уриел. Хастарът се пръсна и от него се появи образа, оформен от собствения му апетит. Сиянието му заслепи Кал.
Шадуел изрева, Кал се опита да го надвика — молеше Ангела; да прегърне мечтата си.
Уриел не се поколеба. Той искаше това видение така както Кал искаше да се отърве от него. През мъглата от терзания Кал видя как тялото на Шадуел започна да се издува — Ангелът в него се готвеше да се покаже. Търговецът успя само да нададе отчаян вой и се вдигна във въздуха. Геометриите на Уриел го понесоха нагоре. Кожата му се опъна като барабан, до предела на издръжливостта. Устата се отвори в огромно зъбато О, хрущялите се чупеха, сухожилията се късаха. Тялото се пръсна освобождавайки пленника. Парчетата мигновено се превърнаха в пепел, понесена от величието на освободеното разрушение.
Кал видя ясно пред себе си въплъщението, което бе зърнал само за миг в мъглата на Чариът Стрийт: очите на Уриел, геометричните му форми, гладът.
Магнетизмът му привлече илюзията, която желанието му бе създало от останките на сакото и той се издигна да я посрещне.
Видението беше разкрито — ярко като Уриел и огромно като него, и така трябваше да бъде, защото образът създаден от магиите беше нов Уриел, равен нему във всяко едно отношение. Той се издигна и останките от сакото паднаха от гърба на Кал. Въпреки разпадането му роденото от него същество не изчезна. Огледалният образ на Уриел стоеше непреклонен пред силата, която го бе създала.
Лишен от силите си и образите, които бе видял за миг, Кал изпита усещане за нещо ужасно банално. Нямаше сили да погледне нагоре и да се удивлява на величеството над главата му. Погледът му беше обърнат навътре, а там нямаше нищо. Пустиня, в която вятърът носеше праха на всичко, което някога бе обичал и изгубил. Вятърът духаше във вечността без почивка и без смисъл.
Тялото му се предаде и той падна като убит, а прахът в съзнанието му го отнесе в бездната. Кал не видя нищо от онова, което последва. Сузана го видя да пада. Без да обръща внимание на гигантите, които се издигаха над горящата гора, тя се спусна да му помогне. Над главите им Ангелите се въртяха като двойно слънце, енергиите им изпълваха въздуха с невидими игли. Безчувствена за убожданията им тя се помъчи да извлече Кал надалече от тази среща на духове. Сега вече не се страхуваше, не се надяваше. Първото и единствено необходимо нещо бе да прибере Кал на сигурно място в прегръдките си. Каквото и да става след това. Това вече беше извън възможностите й.
Другите дойдоха да й помогнат: Аполин, Хеймъл, и Нимрод от другата страна на полето. Вдигнаха заедно Кал и го изнесоха от зоната на иглите, после го сложиха внимателно на меката земя.
Над тях противостоянието достигна нов връх. Формата на Уриел бе станала невероятно сложна, анатомията му се променяше със скоростта на мисълта — беше и двигател, и цитадела, всичко в него бе направено от огън. Призованият му спътник възприемаше всяка промяна, помежду им пробягваха стрели, като игли с втъкнат огнен конец, приближаваха ги все повече един към друг, докато накрая се озоваха прегърнати като влюбени.
Дори да имаше някаква разлика между истинския Уриел и въображаемия, тя вече не съществуваше. Такива разграничения важаха само за Кукувиците, които вярваха, че живеят в съзнанието си и извън него, за тях мисълта беше само сянка на живота, а не истинската му същност.
Уриел беше по-умен. Старата Наука беше необходима, за да го изкуши да изповяда най-съкровеното си желание: просто да види истинското си лице и да разбере какво е било преди самотата да го опорочи.