Сега бе прегърнал забравената си същност и мигновено бе разбрал. Ямата на умопомрачението му бе толкова дълбока, колкото високо се издигаха звездите, от които бе слязъл. Забравил своята природа, той бе погълнат от идея-фикс, обречен на един мъртъв дълг. Но като гледаше самия себе си — и като видя истинското си величие — той се отърси от лудостта и погледна към звездите.
Съществуваха небеса, където имаше дела определени за него, където епохата изгубена тук, бе само един ден, и неговата мъка — цялата мъка — бе непознато състояние.
С тази мисъл той се издигна, той и неговата същност, с триумфиращо великолепие.
Над него имаше облаци. Той премина през тях за миг и по лицата на онези, които гледаха как изчезва, се посипа дъжд от загасващи светлини.
— Отиде си — рече Ло, когато и последната светлина угасна, и отгоре остана да се сипе само разтопен сняг.
— Значи всичко свърши? — попита Аполин.
— Мисля, че да — каза Хеймъл. По лицето му се стичаха сълзи.
Нов порив на вятъра разгоря пламъците в гората. Това нямаше значение. Вече не беше необходимо да се крият там. Може би тази нощ беше краят на бягствата.
Сузана погледна към Кал, държеше го в скута си както някога бе държала Джерихо. Но Джерихо бе умрял в ръцете й, Кал нямаше да умре, кълнеше се че това няма да стане. Той не беше останал незасегнат от пещта унищожила сакото: кожата на лицето и гърдите му бе обгоряла, или може би омърсена. Но това беше единственото външно поражение.
— Как е той? — попита непознат глас.
Сузана вдигна глава и видя разтревоженият поглед на един мъж, Кукувица като нея, увит в няколко пласта дрехи.
— Сузана, нали? — попита той. — Аз съм Глук. Приятел съм на Калхун.
— Добре дошъл — обади се някой.
Глук засия.
— Няма да умре — рече Сузана и погали Кал по лицето. — Само ще поспи малко.
— Доста работа свърши тази нощ — заяви Нимрод и по стоическото му лице също потекоха сълзи.
V. СОМНАМБУЛЪТ
1
Имаше някаква пустиня, и Кал беше прах в пустинята, надеждите и сънищата му също прах, и всички те бяха понесени от същия безмилостен вятър.
Беше опитал вкуса на състоянието на Уриел, преди да бъде излекуван. Беше споделил самотата и отчаянието на духа, и крехкият му разум бе запратен в бездната и оставен там да загине. Не знаеше как да се измъкне. В последна сметка животът му се беше оказал пустиня: пустиня от огън, сняг, пясък. Всичко беше пустиня и той щеше да се скита там, докато го напуснат силите.
2
За онези които се грижеха за него, той изглеждаше, като че ли си почива, поне в началото. Оставиха го да спи, вярвайки, че ще се събуди оздравял. Пулсът му беше силен, костите здрави. Необходимо му беше само време да възстанови силите си.
Но когато се събуди на другия ден следобед в къщата на Глук, веднага стана ясно, че нещо никак не беше наред. Очите му се отвориха, но Кал го нямаше в тях. Втренченият му поглед не познаваше никого и не реагираше. И погледът, и той бяха празни като бяла страница.
Сузана не можеше да знае, а и никой друг не би могъл, какво бе споделил с Уриел по време на стълкновението, но тя поне се досещаше. Опитът й с менструума я беше научил ако не друго, то че всяка размяна е двупосочна улица. Кал се бе съюзил със сакото на Непорочна, за да даде на Уриел образа, който искаше, но какво ли му бе дал в замяна лудия дух?
Когато и след два дни нямаше никакви признаци на подобрение, те повикаха на помощ специалисти. Въпреки че лекарите направиха всички възможни изследвания, не можаха да открият нищо нередно във физиологично отношение. Това не е кома, осмелиха се да кажат те, а по-скоро транс, и те не знаеха друг такъв прецедент, освен може би, при сомнамбулите. Един от тях дори стигна дотам, че предположи, че състоянието му е в резултат на самовнушение. Сузана не изключваше напълно и тази възможност.
3
Прахът продължаваше да се носи.
Понякога му се струваше, че чува гласове във вятъра, много далечни гласове. Но те изчезваха така бързо, както се появяваха, и отново го оставяха сам. Така беше по-добре, знаеше той, защото ако отвъд тази пустош съществува някакво място и гласовете се опитват да го върнат там, това щеше да му причини болка, а без нея се чувстваше по-добре. Освен това, рано или късно, обитателите на онова друго място щяха да дойдат при него. Ще се сбръчкат и ще умрат, и ще се присъединят към праха в пустошта. Така ставаше, винаги е било така и винаги ще бъде.