Всичко ставаше на прах.
4
Всеки ден Сузана му говореше по няколко часа, разказваше му как е преминал деня, кого е срещнала, споменаваше имена на хора, които той познаваше и места, където е бил, с надеждата да го измъкне от апатията. Но нямаше никаква реакция, никакъв проблясък.
Понякога я обхващаше тих бяс от очевидното му безразличие към нея, и казваше на равнодушното му лице, че е егоист. Тя го обича, не знае ли това? Обича го, и иска той пак да я познае, да бъде с нея. Друг път почти се отчайваше и колкото да се мъчеше не можеше да сдържи сълзите от объркване и мъка. Тогава излизаше докато се съвземе, защото се страхуваше, че някъде в запечатаното си съзнание той може да чуе мъката й и да избяга още по-навътре в себе си.
Опита се дори да стигне до него чрез менструума, но той беше като крепост, и деликатното й тяло можеше само да се взира в него, но не и да проникне. Онова което виждаше, не й вдъхваше оптимизъм. Сякаш вътре в него нямаше никой.
5
През прозореца на дома на Глук се виждаше все същото: съвсем малко признаци на живот. Това беше най-суровата зима от началото на века. Снегът продължаваше да се трупа, ледът се покриваше с нови пластове лед.
Към края на мрачния януари хората вече не питаха толкова често за Кал. Те си имаха свои проблеми в този суров сезон и беше относително лесно да забравят за Кал, защото той не изпитваше болка, или поне не такава, че да може да я изрази по някакъв начин. Дори Глук тактично намекна, че тя отделя твърде много време да се грижи за него. Трябваше да лекува и себе си, да подреди живота си и да направи някакви планове за бъдещето. Беше сторила всичко, което можеше да се очаква от верен приятел, дори повече, твърдеше той, и би трябвало да започне да споделя бремето и с други.
Не мога, рече му тя.
Защо не?, попита той.
Обичам го, и искам да бъда с него.
Това беше само половината от отговора, естествено. Другата половина беше книгата.
Тя беше в неговата стая, там където я остави когато се върнаха от Реймънтс Хил. Въпреки че беше подарък за Сузана от Мими, магията заключена в нея означаваше, че вече не може да я отвори сама. Така както й бе необходим Кал при Храма, за да може да използва силата на Стана, и да зареди книгата с техните спомени, така и сега той й беше необходим, за да могат да върнат процеса назад. Магията висеше в пространството помежду им. Не можеше да върне сама онова, което си бяха представили заедно.
Докато той не се събуди „Разказите за тайните места“ щяха да останат неразказани. А ако не се събудеше, това щеше да означава завинаги.
6
В средата на февруари, когато въздухът като че ли се опита да се поразмрази, Глук отиде до Ливърпул и чрез малко дискретни проучвнания на Чариът Стрийт откри Жералдин Келауей. Тя се върна с него до Харбърн; да види Кал. Излишно е да се казва, че състоянието му я шокира, но тя притежаваше онзи прагматизъм, който можеше да я накара първа да направи чай след Армагедон, и след час започна да се справя с лекота.
Върна се в Ливърпул след два дни, отново към живота, който си бе установила докато Кал го нямаше, като обеща скоро пак да дойде.
Дори да се беше надявал, че появата й ще направи нещо да наруши вцепенението на Кал, Глук бе разочарован. Сомнамбулът си беше все така през целия февруари и началото на март, а навън обещаното размразяване още се бавеше.
През деня преместваха Кал от леглото до прозореца и той седеше там и гледаше широкото замръзнало пространство зад къщата на Глук. Въпреки че го хранеха добре, дъвчеше и гълташе механично като животно; въпреки че го бръснеха и къпеха всеки ден; въпреки че правеха упражнения за да не отслабнат мускулите на краката му, за малцината които все още идваха да го видят беше очевидно, и особено за Сузана и Глук, че Кал се готви да умре.
7
А прахът продължаваше да се носи.
VI. МАГИЯ
1
Ако не беше се обадил Финеган, Сузана никога не би отишла до Лондон. Но трябваше и тя отиде, по-скоро по настояване на Глук, отколкото от някакъв ентусиазъм за пътуване.
Но щом излезе от къщата и пътуването започна, усети как тежестта на последните седмици полека-лека се вдига. Нали някога беше казала на Аполин, че има известно утешение в това, че поне са живи? Беше вярно. Трябваше да се възползват доколкото могат, и да не въздишат по неща, които обстоятелствата им бяха отнели.
Завари Финеган; не в обичайното му добро настроение. Напоследък кариерата му в банката не вървеше, и имаше нужда да изплаче ядовете си на нечие рамо. Тя с радост се отзова, повече от доволна да изслуша каталога от неприятности, които я отвличаха от нейните собствени. Като свърши с оплакванията и скърцането със зъби той й напомни, че някога бе казала, че никога няма да се омъжи за банкер. Тъй като скоро изглежда щеше да се окаже без работа, би ли помислила отново? От тона му беше ясно, че не очаква положителен отговор, и не го получи, но тя му каза, че се надява да си останат приятели.