От вътрешността на къщата се чуваше музика, запис на най-известните творби на Пучини, подарен на Ейлийн преди няколко години. Тя рядко го бе слушала, но след смъртта й Брендън, който никога не бе стъпвал в опера през живота си и се гордееше с този факт, бе привикнал към „Любовен дует“ от „Мадам Бътерфлай“. Той си го бе пускал не веднъж, а стотици пъти, и сълзите винаги бликваха от очите му. Сега искаше само да се върне при музиката преди да свърши. Но Търговецът продължаваше да упорства.
— Брендън — рече той. — Мога ли да ви наричам Брендън?
— Не ме наричайте никак.
Търговецът разкопча сакото си.
— Наистина Брендън, трябва да обсъдим много неща, вие и аз. Печалбата ви, например.
Хастарът на сакото заблестя и привлече погледа на Брендън. Никога през живота си не бе виждал такъв плат.
— Сигурен ли сте, че не желаете нищо? — попита Търговецът. — Абсолютно сигурен?
„Любовният дует“ стигна до нови висоти, гласовете на Бътерфлай и Пинкертън се призоваваха един друг към нови болезнени признания. Брендън ги чуваше, но сакото все по-силно привличаше вниманието му. Ето да, там имаше нещо, което той желаеше.
Шадуел следеше погледа му и забеляза как лумна пламъка на желанието. Винаги ставаше така.
— Вие наистина виждате нещо, г-н Муни.
— Да — призна тихо Брендън. Виждаше, и радостта която изпита от онова, което виждаше, накара натежалото му сърце да олекне.
Веднъж Ейлийн му бе казала (когато бяха млади, и смъртта бе само един от начините да изразят привързаността си един към друг): „… ако умра първа, Брендън, ще намеря начин да ти кажа какво представлява Рая. Кълна се, че ще го направя.“ Тогава той я бе накарал с целувки да замълчи, и бе казал, че ако тя умре и той ще умре, с разбито сърце.
Но не умря, нали? Преживя три дълги, празни месеца, и повече от веднъж през това време си бе спомнял лекомисленото й обещание. А сега, точно когато чувстваше как отчаянието ще го довърши окончателно, на прага му бе застанал този небесен пратеник. Може би изборът му бе странен, да се яви като търговец, но несъмнено серафимите си имаха тяхна логика.
— Желаеш ли това, което виждаш, Брендън? — запита посетителят.
— Кой сте вие? — прошепна Брендън със страхопочитание.
— Името ми е Шадуел.
— И сте донесли това за мене?
— Разбира се. Но ако го приемете, Брендън, трябва да разберете, че за услугата ще дължите известно възнаграждение.
— Както кажете — отговори Брендън, без да откъсва поглед от онова в сакото.
— Бихме ви помолили за помощ, например, която вие ще трябва да ни окажете.
— Ангелите нуждаят ли се от помощ?
— Понякога.
— Тогава, разбира се — рече Брендън. — За мен ще бъде чест.
— Добре. — Търговецът се усмихна. — В такъв случай, моля — той разтвори сакото малко по-широко — заповядайте.
Брендън знаеше как щеше да мирише и да се усеща на пипане писмото от Ейлийн още преди да го вземе в ръцете си. То не го разочарова. Бе топло, така както бе очаквал, и около него се носеше аромат на цветя. Сигурно го бе писала в градина, в Райската градина.
— И така, г-н Муни. Сделката е сключена, нали?
„Любовният дует“ бе свършил, къщата зад Брендън бе тиха. Той държеше писмото близо до гърдите си, все още се страхуваше, че това е само сън, и че ще се събуди с празни ръце.
— Каквото пожелаете — рече, отчаян да не му отнемат спасението.
— Радост и светлина — усмихна се в отговор Търговецът. — Това е всичко, което желае умният човек, нали? Радост и светлина.
Брендън почти не го чуваше. Пръстите му пробягваха напред-назад по писмото. Отгоре внимателният почерк на Ейлийн бе изписал името му.
— И така, разкажете ми, г-н Муни — каза Серафимът, — за Кал.
— Кал?
— Можете ли да ми кажете къде да го намеря?
— Той е на сватба.
— Сватба. О-о. Може би ще ми кажете адреса?
— Да. Разбира се.
— Имаме нещо и за Кал. Късметлия е.
IV. БРАЧНИ ОБРЕДИ
1
В продължение на много часове Жералдин бе информирала Кал за семейното си дърво, така че когато дойде времето на сватбата на Тереза да знае кой кой е. Това бе трудна работа. Фамилията Келауей бе героично плодовита, а Кал не помнеше имена, и не бе изненадващо, че мнозина от сто и тридесетте гости, които изпълваха залата в меката съботна вечер, му бяха непознати. Той нямаше нищо против. Чувстваше се в безопасност сред толкова много хора, въпреки че не ги познаваше; а пиенето, което се лееше свободно от четири часа следобед, спомогна за успокояване на тревогите му. Той дори не възрази когато Жералдин го представи на цяла редица възхитени лели и чичовци, и всички те му поставиха въпроса кога ще се ожени за нея. Той се включи в играта: усмихваше се, очароваше ги, полагаше всички усилия да изглежда нормален.