— Странна жена си ти — каза той на сбогуване, ей-така без повод.
Тя прие тази забележка като комплимент.
2
Когато се върна в Харбърн беше вече късно следобед. Наближаваше още една мразовита нощ и тротоарите и покривите се появяваха перли скреж.
Когато се качи горе видя, че сомнамбулът не беше на стола, а седеше на леглото облегнат на няколко възглавници. Изглеждаше зле: белегът който откровението на Уриел бе оставило на лицето му, имаше виолетов цвят на фона на бледата кожа. Беше тръгнала твърде рано тази сутрин и не успя да го избръсне. Натъжи се като видя сега как един такъв малък пропуск го караше да изглежда съвсем изоставен. Заговори му тихо къде е била и го отведе от леглото до стола при прозореца. Там светлината беше малко по-добра. После взе електрическата самобръсначка от банята и го обръсна.
В началото имаше нещо зловещо в този род грижи за него, и това я беше разстроило. Но времето я кали и тя вече възприемаше различните задължения по поддържането на външния му вид като начин да изрази любовта си към него.
Но сега, когато полумрака погълна светлината навън, тя отново почувства нарастващо безпокойство. Може би това, че беше прекарала деня навън, далече от присъствието му, я направи отново чувствителна спрямо тези преживявания. А може би усещането, че нещата вървят към края, че не остават още много дни, през които да го бръсне и къпе. Че всичко е почти свършило.
Нощта се спусна бързо и в стаята стана твърде тъмно за да може да се работи. Сузана отиде до вратата и запали лампата.
В стъклото на прозореца се появи отражението на Кал, увиснало на фона на тъмнината навън. Тя го остави загледан в него и отиде да вземе гребена.
В празното пространство пред него имаше нещо, макар че не виждаше какво. Вятърът беше твърде силен, а той както винаги, беше само прах понесен от него.
Но сянката, или каквото там беше, продължаваше да стои там, и понякога — когато вятърът стихваше за малко — му се струваше, че тя го разглежда. Той отвърна на погледа и очите й го задържаха, и вместо да вятърът да отвее праха му, за момент остана неподвижен.
На свой ред се вгледа внимателно и лицето пред него стана по-ясно. Познаваше го отнякъде, от някакво място, което бе спечелил и загубил. Очите, и белегът от косата до бузата, бяха на някой, когото той познаваше. Дразнеше го, че не може да си спомни къде беше виждал този мъж преди.
Накрая не лицето му напомни, а тъмния фон.
Последният път когато бе видял този непознат, може би единствения път, мъжът беше също на фона на такава тъмнина. Облак може би, прорязан от светкавици. Този облак имаше име, но той не можеше да си го спомни. Мястото също имаше име, но това беше още по-трудно да си спомни. Но моментът на срещата си го спомняше, както и някои части от пътуването преди нея. Беше в някаква рикша, и беше минал през някаква област, където времето беше някак си не на място. Там днешният ден дишаше въздуха на вчерашния, а и на утрешния.
Искаше от любопитство да узнае името на непознатия, преди вятърът отново да го понесе. Но той беше прах, и не можеше да попита. Затова притисна прашинките си към мрака в който висеше тайнственото лице и протегна ръка да докосне кожата му.
Но не докосна живо същество, а студено стъкло. Пръстите му се дръпнаха от прозореца, пръстените от топлина, които бяха оставили, бързо се свиха.
Ако пред него имаше стъкло, осъзна смътно той, тогава сигурно гледа в себе си. Мъжът когото бе срещнал на фона на безименния облак: това беше той.
Когато Сузана се върна в стаята, я очакваше загадка. Беше почти сигурна, че остави Кал с ръце в скута, но сега дясната му ръка висеше отстрани. Дали се беше опитал да се движи? Ако беше така, това бе първото самостоятелно движение, откакто беше изпаднал в транс.
Заговори му, тихо, питаше го дали я чува, дали я вижда, или дали знае името й. Но както винаги, разговорът беше еднопосочен. Или ръката му просто се беше изплъзнала от скута, или тя грешеше и ръката му изобщо не е била там.
Тя въздъхна и се зае да сресва косата си.
Той все още беше прах в пустошта, но сега беше прах с памет.
Това беше достатъчно, за да има някаква тежест. Вятърът го тормозеше, искаше да прави каквото си ще с него, но този път той отказа да се помръдне. Вятърът беснееше. Той не му обръщаше внимание и остана на място в неизвестността, докато се опитваше да събере мислите си.