Веднъж се беше срещнал със самия себе си, в една къща близо до облак, бяха го довели там с рикша, а светът около него се смаляваше.
Какво означаваше това, че се е изправил лице в лице със себе си като старец? Какво означаваше това?
Въпросът не беше толкова труден, дори прахът можеше да отговори. Това значеше, че в някакво бъдеще време той щеше да стъпи в този свят, и да живее там.
А какво следва от това? Какво следва?
Че това място не беше загубено.
О, да! О, Боже Господи, да! Точно така. Той ще бъде там. Може би не утре, или вдругиден, но някога, някой ден в бъдещето — той ще бъде там.
Не беше загубено. Фугата не беше загубена.
Само това беше достатъчно, само тази увереност, и той се събуди.
— Сузана — рече Кал.
3
— Къде е? — това беше единственият въпрос, който зададе, когато се срещнаха отново. — Къде е скрита?
Сузана отиде до масата и подаде в ръцете му книгата на Мими.
— Тук.
Той погали с длан корицата, но не искаше да я отвори.
— Как го направихме? — зададе въпроса така сериозно, като дете.
— В Спиралата — отвърна тя. — Ти и аз. И Стана.
— Всичко? Цялата ли е тук, вътре?
— Не зная — каза Сузана съвсем откровено. — Ще видим.
— Сега.
— Не, Кал. Още си много слаб.
— Ще бъда силен — рече простичко той, — щом отворим книгата.
Нямаше какво да възрази на този аргумент. Протегна ръка и я сложи върху подаръка на Мими. Щом пръстите й се сплетоха с неговите лампата над главите им примигна и угасна. Потънали в мрак те държаха книгата помежду си, така както тя и Хобарт я бяха държали някога. Тогава омраза бе раздвижила силите от страниците, този път беше радост.
Усетиха как книгата потрепери в ръцете им, ставаше все по-топла. После излетя към прозореца. Леденото стъкло се счупи и тя изчезна някъде в тъмнината.
Кал стана и закуцука към прозореца, но преди да стигне до него страниците се издигнаха освободени като птици в нощта навън, като гълъби. Мислите които Станът бе написал между редовете пръскаха светлина и живот. После се спуснаха отново надолу и изчезнаха от погледа.
Кал се обърна.
— Градината — рече той.
Усещаше краката си омекнали като памук, Сузана трябваше да го подкрепя, за да стигне до вратата. Тръгнаха заедно надолу по стълбите.
Глук беше чул счупването на стъклото и беше вече по средата на стълбите да разбере какво става, с чаша чай в ръка. Беше виждал чудеса през живота си, но при вида на Кал, който му казваше да излиза навън, навън, остана с отворена уста. Докато успее да попита нещо Кал и Сузана вече слизаха към първия етаж. Последва ги, във вестибюла, през кухнята към задната врата. Сузана махаше резетата.
Въпреки че на прозореца беше зима, на прага ги чакаше пролет.
А в самата градина пред очите им се разгръщаше източникът на този сезон: домът на вечната им радост, мястото за което се бяха борили и едва не загинаха:
Фугата.
Изникваше от пръснатите страници с цялото си уникално величие, предизвиквайки леда и мрака, както бе предизвикала толкова много неща. Месеците прекарани сред приказките в книгата не бяха отишли напразно. Фугата се появяваше с нови загадки и вълшебства.
Тук след време Сузана щеше да преоткрие Старата Наука, и с нея да възстанови пропуснатото от древността. Пак тук, в някоя невъобразима година, Кал щеше да отиде да живее в къщата на границите на Спиралата, и там един ден щеше да дойде младеж, чиято история той знаеше. Всичко това предстоеше, всичко, за което бяха мечтали заедно, и което очакваха да се роди.
Дори в този миг в спящите градове на Острова бегълците се пробуждаха и надигаха от възглавниците си, отваряха вратите и прозорците, въпреки студа, и посрещаха вестите понесени от нощта: че онова, което човек може да си представи, не може да бъде загубено. И че дори и тук, в Царството, магиите можеха да намерят свой дом.
След тази нощ щеше да има само един свят, в който да живеят и мечтаят, и Страната на чудесата вече никога нямаше да бъде далеч, само на една крачка, на една мисъл разстояние.
Кал, Сузана и Глук излязоха от къщата и тръгнаха заедно в магическата нощ.
Пред тях се разкриваха такива гледки: приятели и места, които се опасяваха, че са изчезнали завинаги — идваха да ги посрещнат, нетърпеливи да споделят магията.
Сега вече имаха време за всичките си чудеса. За призраци и превъплъщения, за страсти и съмнения, за видения посред бял ден и среднощно великолепие. Време в изобилие.