Той премести бутилката в ръката, с която размахваше пурата, и бръкна в джоба на сакото си.
Този жест, колкото и безобиден да беше, накара Кал да си спомни и той изтръпна. За миг се озова отново на Рю Стрийт, втренчен в омагьосаната пещера на сакото на Шадуел. Келауей обаче раздаваше по-прости подаръци.
— Ето ти една пура — рече той и тръгна да изпълнява задълженията си на домакин.
2
Елрой си взе нова кутия бира от бара и се запъти към градината да търси Лорета. Въздухът навън бе значително по-хладен и от него веднага му призля. Захвърли бирата и се запъти към края на градината, където можеше да повърне без да го види никой.
Цветните светлини се простираха само на няколко метра от залата, дотам стигаше кабелът. По-нататък цареше примамлив мрак, и той се потъна в него. Беше свикнал да повръща: седмица, през която стомахът му да не се разбунтува, защото е прекалил с нещо, за него бе изминала напразно. Старателно изпразни съдържанието на стомаха си над един рододендрон и се върна отново към мисълта за хубавата Лорета.
Малко встрани от мястото, където бе застанал, сянката на листата, или нещо скрито в нея, помръдна. Той се приближи и се вгледа, опитвайки се да разбере какво вижда, но нямаше достатъчно светлина. Обаче чу въздишка: въздишка на жена.
Реши, че под дървото има някоя двойка, която прави онова, което тъмнината бе създадена да прикрива. Може би беше Лорета, с вдигната пола и смъкнати гащички. Това би разбило сърцето му, но трябваше да види.
Съвсем тихо пристъпи няколко крачки напред.
При втората крачка нещо докосна лицето му. Потисна вика на изненада и като вдигна ръка откри някакви нишки във въздуха около главата си. Незнайно защо си помисли за слуз — студени, мокри нишки от слуз — само че те се движеха по плътта му, като че ли бяха част от нещо по-голямо.
Миг по-късно впечатлението му се потвърди, тъй като веществото, прилепнало вече по краката и тялото, го събори. Щеше да извика, но мръсното нещо вече бе затворило устата му. После, като че ли това не беше достатъчно нелепо, усети хлад по долната част на корема си. Смъкваха му панталоните. Започна да се бори като бесен, но съпротивата бе безполезна. Някаква тежест притискаше корема и бедрата му, и усети как мъжествеността му се всмуква в нещо като канал, което може би бе плът, но студена като труп.
Сълзи на паника замъглиха очите му, но забеляза, че нещото което го бе възседнало имаше човешка форма. Не се виждаше лице, но гърдите бяха тежки, такива каквито ги обичаше, и въпреки че това далеч не бе сцената, която си представяше с Лорета, страстта му пламна и малката му дължина реагира на хладните грижи на тялото, което го бе поело.
Надигна леко глава, за да види по-добре разкошните гърди, но при това движение забеляза втора фигура зад първата. Тя бе пълна противоположност на зрялата, блестяща жена, която го яхаше: мръсно, окаяно същество, в тялото й зееха дупки там, където трябваше да има путка, уста и пъп, толкова големи, че през тях се виждаха звездите от другата страна.
Започна отново да се бори, но мятанията не забавиха ритъма на любовницата му. Въпреки паниката усети познатото потръпване в топките си.
В главата му се блъскаха половин дузина картини и оформиха видението на чудовищната красота: разкъсаната жена, огърлица от цветни светлини висяща между гърдите на сестра й, вдигнала полите си, а устата между краката й бе устата на Лорета, която го ближеше. Не можа да устои на тази порнография: хуят му изплю заряда си. Той зави през плътта запечатала устата му. Удоволствието бе кратко, болката след него — агонизираща.
— Какво ти става, бе? — попита някой в тъмното. След миг разбра, че викът му за помощ е бил чут. Отвори очи. Над него тъмнееха силуетите на дърветата, но това бе всичко.
Закрещя отново, не го бе грижа, че лежи в мръсотията с панталони смъкнати около глезените. Искаше само да разбере дали още е в земята на живите…
3
Кал забеляза опасността първо през дъното на чашата си, докато я надигаше да изцеди последните капки от малцовото уиски на Норман. До вратата двама печатари от фабриката на Келауей, действащи като биячи за вечерта, разговаряха приятелски с един мъж в добре скроен костюм. Смеейки се, мъжът погледна в залата. Беше Шадуел.
Сакото бе затворено и закопчано. Изглежда нямаше нужда от свръхестествени съблазни, Търговецът се пазареше за влизането си само чрез своя чар. Докато Кал гледаше, той потупа единият от мъжете по рамото като че ли бяха първи приятели от детинство, и влезе вътре.
Кал не знаеше дали да не мърда и да се надява, че тълпата ще го скрие, или да се опита да избяга и при това да рискува да привлече вниманието на неприятеля. Така както стояха нещата, нямаше избор. С ръка върху неговата до него стоеше една от лелите, с които го бе запознала Жералдин.