— Не ставай идиот, Шейн — намеси се другият. Името му — Гидиън — бе изрисувано на гърба на гащиризона. — Що ще мигрират посред шибаното лято?
— Много е горещо — дойде отговорът. — Това е. Дяволски горещо. Направо им изпича мозъците, там горе.
Гидиън вече беше оставил своята част от фотьойла и се облегна на стената на двора, запалвайки наполовина изпушена цигара, която измъкна от горния си джоб.
— Няма да е зле, нали? — замисли се той. — Да си птица. Пра’иш си к’вот щеш цяла пролет, после заебаваш към Южна Франция щом ти захладнее на топките.
— Те не живеят дълго — рече Кал.
— Така ли? — попита Гидиън и дръпна от цигарата. — Кратко и сладко — вдигна рамене той, — на мене ми отърва.
Шейн подръпваше русите косъмчета на едва наболия си мустак.
— Ти разбираш нещо от птици, а? — запита той Кал.
— Само от гълъби.
— Участваш в състезания, нали?
— Понякога…
— Зет ми гледа хрътки — каза третият, мързеливецът. Гледаше Кал сякаш това съвпадение бе едва ли не някакво чудо, и сега щяха с часове да спорят. На Кал не му дойде нищо на ума, само отвърна:
— Кучета.
— Точно — каза оня, доволен, че бяха в съгласие по въпроса. — Има пет. Само че едно умря.
— Жалко — рече Кал.
— Не чак толкова. Беше кьораво с едното око, а с другото не виждаше.
Мъжът се изкикоти на тази забележка, и с това разговорът им приключи. Кал насочи отново вниманието си към птиците и се усмихна — видя на горния перваз на прозореца своята птица.
— Виждам го — каза той.
— Кое това? — Гидиън проследи погледа му.
— Гълъбът ми. Избяга. — Кал посочи към него. — Ей там. На средата на перваза. Виждаш ли го?
Сега и тримата погледнаха.
— Струва доста, а? — попита мързеливецът.
— Бъди сигурен, Бъзо — изкоментира Шейн.
— Само питам — отвърна Бъзо.
— Печелил е награди — изтъкна с известна гордост Кал. Не откъсваше поглед от 33, но гълъбът не показваше с нищо, че иска да лети, само си чистеше перата на крилете и от време на време обръщаше око като мънисто към небето.
— Стой там… — каза му тихо Кал, — …не мърдай. — После се обърна към Гидиън: — Може ли да вляза? Да се опитам да го хвана.
— Заповядай. Старата, дето беше в къщата, я откараха в болница. Ние взимаме мебелите, за да й платим сметките.
Кал се спусна през двора, заобикаляйки вехториите, които тримата бяха захвърлили, и влезе в къщата.
Вътре всичко беше нагоре с краката. Дори жената да бе притежавала нещо значително, то отдавна е било изнесено. Няколкото картини, които висяха по стените, не струваха нищо; мебелите бяха стари, но не достатъчно, за да излязат отново на мода; килимите, възглавниците и пердетата бяха толкова износени, че ставаха само за парцали. Стените и таванът бяха потъмнели от дима, опушвани години наред — по всяка лавица и перваз имаше свещи, от които висяха сталактити пожълтял восък.
Той мина през лабиринта от мизерни, тъмни стаи, и излезе в коридора. И тук картината бе пак така отчайваща. Кафявият линолеум бе набръчкан и скъсан, навсякъде миришеше силно на плесен и прах, на бавно разложение. По-добре, че се е махнала от това мръсно място, помисли си Кал, където и да е — в болницата ще е по-добре, там поне чаршафите са сухи.
Тръгна по стълбите. Докато се изкачваше в мрака изпитваше странното усещане, че с всяко изминато стъпало ослепява все повече и повече. Над главата му се чуваха стъпките на птиците по плочите на покрива, а над тях — приглушените крясъци на чайки и врани. Сигурно му се струваше, но сякаш гласовете им кръжаха, като че ли самото място бе в центъра на вниманието им. Сети се за една снимка в „Нешънъл Джиографикъл“. Снимка на звезди, направена с продължително експониране; точките светлина описваха кръгове при движението си, или изглеждаха като че ли се движат по небето, а Полярната звезда, Гвоздеят на Небесата, стоеше неподвижна в средата.
Кръжащите звуци и картината, за която му напомниха, започнаха да го замайват. Изведнъж се почувства слаб, дори уплашен.
Сега не е време за такива слабости, скара се той на себе си. Трябваше да хване птицата преди да отлети отново. Ускори крачка. На най-горната площадка заобиколи някакви мебели от спалнята и отвори една от вратите пред себе си. Стаята, която бе избрал, бе съседна на онази, на чийто перваз бе 33. През прозорците без завеси нахлуваше слънчева светлина. Задухата го накара отново да се изпоти. Мебелите бяха изнесени от стаята, единственото, което напомняше, че тук е живял някой, бе календар от 1961 година. На него имаше снимка на лъв под някакво дърво; рошавата му, монолитна глава лежеше върху огромни лапи, погледът му беше замислен.