Кал излезе отново на площадката, избра друга врата, и този път попадна точно в стаята, която му трябваше. Гълъбът се виждаше зад мръсното стъкло.
Сега всичко зависеше от тактиката. Трябваше да внимава да не подплаши птицата. Приближи се внимателно към прозореца. На огрения от слънцето перваз 33 наклони глава, мигна с очи, но не помръдна. Кал затаи дъх и хвана с ръце рамката на прозореца, за да го вдигне, но тя не поддаде. Един бърз оглед му разкри причината. Рамката бе закована още преди години, в дървото бяха забити поне дузина пирони. Примитивна форма на сигурност, но без съмнение тя бе успокоявала старата жена, живееща самичка.
Долу на двора се чу гласът на Гидиън. Надникна и видя тримата да измъкват от къщата голям навит килим. Гидиън даваше непрекъснато нареждания.
— …наляво от мене, Бъзо. Ляво! Не знаеш ли къде ти е ляво?
— Ами аз вървя наляво.
— Не твойто ляво, идиот. Мойто ляво.
Птицата на перваза не обърна внимание на раздвижването. Изглеждаше напълно доволна от мястото, където бе кацнала.
Кал тръгна обратно надолу. Докато слизаше реши, че единствената възможност, която му остава, е да се качи на оградата на двора и да се опита да примами птицата оттам. Наруга се, че не се бе сетил да напълни джоба си със зърно. Ще трябва да се справи само с гукане и сладки приказки.
Когато излезе отново на жегата в двора хамалите бяха успели да изнесат килима от къщата и си почиваха след напрежението.
— Не успя ли? — попита Шейн, като го видя да излиза.
— Прозорецът не се отваря. Ще трябва да опитам оттук.
Забеляза неодобрителния поглед на Бъзо.
— Оттук изобщо няма да го стигнеш — рече той и почеса ивицата бирено шкембе, белееща се между фланелката и колана му.
— Ще опитам от стената — отвърна Кал.
— Пази се… — предупреди го Гидиън.
— Добре.
— …може да си счупиш гръбнака…
Като стъпваше в дупките по изронената мазилка, Кал се покачи на високата повече от два метра стена, разделяща двора от съседния.
Слънцето пареше по врата и главата му. Отново му се зави свят, както докато се качваше по стълбите. Яхна стената като седло докато свикне с височината. Въпреки че беше широка колкото цяла тухла, и имаше достатъчно място, за да се върви отгоре, височините винаги го притесняваха.
— Изглежда е бил добра работа — каза Гидиън отдолу. Кал погледна надолу и го видя приклекнал до килима, който бе развил така, че се виждаха сложните орнаменти по края. Бъзо се приближи към Гидиън и внимателно огледа го огледа. Кал забеляза отгоре, че беше започнал да оплешивява, косата му бе грижливо пригладена с мазнина, за да прикрие голото място.
— Жалко, че не е в по-добро състояние — рече Шейн.
— Задръж малко — отвърна Бъзо. — Я да го огледаме по-добре.
Кал се съсредоточи отново върху проблема си — трябваше да се изправи. Килимът поне щеше да отвлече вниманието на публиката за известно време, достатъчно дълго, молеше се той, за да успее да стане. Горе не се чувстваше дори полъх на вятър, който да смекчи яростното слънце. Чувстваше как потта се стича по тялото му и залепва бельото му отзад. Започна предпазливо да се надига, коленичи на един крак, а с две ръце се бе вкопчил в тухлите с всички сили.
Долу развиха килима на светлината на слънцето и одобрително замърмориха.
— Виж само каква изработка — възкликна Гидиън.
— И ти ли си мислиш същото? — попита Бъзо с приглушен глас.
— Не знам, ще трябва да ми кажеш — отвърна Гидиън.
— Какво ще кажеш да го занесем в магазина на Гилкрайст. Може да даде добра цена.
— Шефът ще разбере, че го няма — протестира Шейн.
— По-тихо — прошепна Бъзо, за да им напомни за присъствието на Кал. Той всъщност бе твърде зает с неумелото си балансиране, за да обърне внимание на дребната кражба. Най-после стъпи с два крака върху стената и тъкмо щеше да се изправи.
Долу, на двора, разговорът продължи.
— Хвани другия край, Шейн, хайде да го разгледаме целия…
— Как мислиш, дали е персийски?
— Понятие си нямам.
Кал се изправи много бавно, вдигнал ръце перпендикулярно встрани от тялото си. Реши, че това е може би най-стабилното положение и се осмели да хвърли един поглед към перваза на прозореца. Птицата още беше там.
Отдолу се чуваха пъшканията на мъжете, които развиваха килима, възкликвайки с възхищение.
Опита се да не им обръща внимание и направи първата си несигурна крачка по стената.
— Ей ти … — промърмори той на беглеца, — … помниш ли ме?
Гълъбът не реагира. Кал направи втора крачка с разтреперани крака, после трета с нарастваща увереност. Вече свикваше да пази равновесие.