— Хайде, ела при мене — повика го той като някакъв прозаичен Ромео.
— Ела, момче … — рече Кал и неуверено вдигна ръка към прозореца, рискувайки още една крачка.
В този миг или кракът му се хлъзна, или тухлата под петата му поддаде. Усети се как надава тревожен вик, който подплаши птиците на перваза. Те за миг излетяха, плясъкът на крилата им иронично аплодираше опитите му да се закрепи на стената. Паникьосан, погледна първо към краката си, после надолу към двора.
Не, не към двора — той бе изчезнал. На негово място бе килимът. Той бе развит напълно и запълваше двора от край до край.
Това, което се случи после, трая само няколко секунди, но или мисълта му летеше светкавично, или миговете се проточиха, защото му се стори, че продължи безкрайно…
Имаше достатъчно време, за да оцени изумителната сложност на картината, разгърната под него — внушително пространство от изключително изработени детайли. Годините бяха отнели яркостта на цветовете, алено червеното се бе превърнало в меко розово, кобалтовото — в тебеширено синьо, а на места килимът бе изтъркан, но въпреки това от височината, на която се олюляваше Кал, ефектът бе поразителен.
Всеки инч от килима бе изпълнен с мотиви. Дори по края рисунките преливаха една в друга, всяка едва доловимо различна от съседната. И все пак ефектът не беше пресилен — Кал се наслаждаваше на всяка подробност. На едно място дузина мотиви се бяха събрали, сякаш свързани заедно; на друго — стояха разделени като враждуващи родове. Някои продължаваха само по края, други се разгръщаха във фона, като че ли нетърпеливи да се присъединят към гъстото множество в средата.
В основното поле цветни ленти описваха арабески на фона на страстни кафяви и зелени форми — чиста абстракция — ярки наброски от дневника на някой дивак, преплетени със стилизирана флора и фауна. Цялата тази сложност обаче бледнееше пред центъра на килима — огромен медальон от най-различни цветове като лятна градина, В него изкусно бяха втъкани стотици фини форми по такъв начин, че погледът можеше да открие във всяка шарка цвете или теорема, ред или безредие, и винаги да намери тяхно отражение някъде в общата картина.
Кал успя да забележи всичко това с един изумен поглед. Миг след това гледката пред очите му започна да се променя.
С крайчеца на окото си видя как останалия свят — дворът, мъжете в него, къщите и стената, от която падаше — изчезваха. Изведнъж се оказа увиснал във въздуха, под него килимът се разрастваше, величествените форми изпълваха съзнанието му.
Картината се местеше, забеляза той. Възлите бяха станали неспокойни, трепереха за да се развържат, цветовете сякаш се сливаха, от съчетанието на боите изникваха нови форми.
Колкото и невероятно да изглеждаше, килимът оживяваше.
Някакъв пейзаж, или по-скоро смесица от пейзажи струпани в невероятна бъркотия, се появяваше от основата и вътъка. Това под него не е ли планина, издигаща връх през облаци от цветове? А онова там не е ли река? Нали чува грохотът на белите водни потоци, които потъват в сенчест пролом?
Там, под него, имаше някакъв свят.
Изведнъж той бе птица, безкрила птица, която се виеше в един бездиханен миг в лекия, ароматен вятър, единствен свидетел на чудото, което спеше долу.
При всеки удар на сърцето му нови неща привличаха погледа.
Езеро, обсипано с безброй острови, като гърбове на китове по спокойната му повърхност. Шарени поля с треви и жита полюлявани от същия порив на вятъра, който носеше и него. Кадифени гори пълзящи по заоблен хълм, на върха на който се издигаше белостенна кула, нашарена от сенките на облаците.
Виждаха се и други признаци на живот, но хората ги нямаше. Няколко къщи бяха обгърнали завоя на реката, други бяха накацали като пчели върху скалите, изкушавайки гравитацията. Имаше и един град, разхвърлян като архитектурен кошмар, половината от улиците му бяха извити в безнадеждна спирала, а останалите — задънени.
Кал забеляза, че навсякъде цари такова безразличие към организацията. Умерени и бурни зони, плодна и гола земя бяха струпани в противоречие на всякакви геоложки или климатични закони, сякаш от някакъв Бог с вкус към противоречията.
Колко хубаво би било човек да се поразходи там, помисли си той. В едно толкова малко място имаше толкова разнообразие, никога не знаеш какво те очаква зад ъгъла — лед или плам. Такава сложност надхвърляше въображението на картографите. Животът в един такъв свят би бил вечно приключение.
Може би най-внушителната гледка се намираше в центъра на тази разцъфнала страна. Масив от тъмносиви облаци, чиято вътрешност бе в непрестанно спираловидно движение. Това му напомни за птиците, които се виеха над къщата на Рю Стрийт — като ехо на това голямо колело.