При мисълта за тях и за мястото, което бе напуснал, той чу гласовете им — и в този миг вятърът, който го бе издигнал от долния свят да полети, стихна.
Отпърво почувства ужаса в стомаха си, а после и в червата: щеше да падне.
Врявата на птиците се усили, крещяха от удоволствие докато падаше. Той, узурпаторът на средата им, той, който бе зърнал за миг чудото, сега щеше да се разбие върху него.
Опита се да извика, но скоростта изтръгна вика от устата му. Въздухът зафуча край него и развя косата му. Опита се да разпери ръце, за да забави падането, но се завъртя през глава, отново и отново, докато загуби представа за горе и долу. Има милост в това, помисли си мрачно той. Поне няма да види приближаването на смъртта. Само се премяташе — отново и отново, докато…
… светът изчезна.
Падаше през някакъв мрак, без звезди, птиците продължаваха да крещят в ушите му, и се блъсна в земята, силно.
Болеше го, продължаваше да го боли, а това му се видя странно. Винаги бе предполагал, че забравата е безболезнено състояние. И безшумно. Но чуваше гласове.
— Кажи нещо … — рече един от тях, — … поне сбогом.
И избухнаха в смях.
Отвори леко очи. Слънцето бе ослепително ярко. Тялото на Гидиън го закри.
— Счупи ли си нещо? — попита го той.
Кал отвори очи още малко.
— Кажи нещо, човече.
Той повдигна глава и се огледа наоколо. Лежеше на двора, върху килима.
— Какво стана?
— Падна от стената — отвърна Шейн.
— Сигурно си стъпил накриво — подхвърли Гидиън.
— Паднах — рече Кал и се надигна да седне. Гадеше му се.
— Не мисля, че си пострадал много — каза Гидиън. — Само няколко драскотини.
Кал се огледа, за да потвърди забележката му. Дясната му ръка бе одрана от китката до лакътя, беше натъртен от удара в земята, но не чувстваше остра болка. Единствено достойнството му бе сериозно засегнато, но това рядко бе фатално.
Изправи се разтреперан с поглед в земята. Килимът не даваше признаци на живот. Нямаше издайническо потрепване в редиците от възли, нищо не подсказваше появата на скрити върхове и дълбини. А и останалите не показваха с нищо, че са видели нещо чудно. Както и да го погледнеше, килимът под него си беше просто килим.
Кал тръгна накуцвайки към портата и пътьом промърмори нещо в благодарност на Гидиън. Когато излезе на улицата, Бъзо извика след него:
— Птичката ти излетя.
Той вдигна леко рамене и продължи.
Какво бе това, което се случи току-що? Халюцинация от силното слънце или от леката закуска? Дори и така да е, беше учудващо истинска. Вдигна поглед към птиците, които продължаваха да кръжат над главата му. Те също бяха почувствали нещо необикновено, затова се бяха събрали. Или беше така, или и те, и той изпитваха едно и също заблуждение.
Единственото, в което бе сигурен, бяха натъртванията. И фактът, че на не повече от две мили от бащиния си дом, в града, в който бе прекарал целия си живот, изведнъж се почувства обзет от мъка като изгубено дете.
IV. СЪПРИКОСНОВЕНИЕ
Непорочна пресичаше обжареното пространство между стълбите на хотела и сенчестата прохлада на мерцедеса на Шадуел. Изведнъж извика и се хвана за главата, а тъмните очила, които винаги носеше в Царството, паднаха от лицето й.
Шадуел изскочи от колата и отвори вратата, но спътничката му поклати глава.
— Много блести — промърмори тя и се върна през летящите врати във вестибюла на хотела. Вътре бе пусто. Шадуел незабавно последва Непорочна и я откри в най-отдалеченото кътче от вратата, до което бе успяла да се добере. Сестрите-привидения я пазеха. Присъствието им раздвижваше застоялия въздух, но той не се сдържа да използва възможността, под предлог, че е наистина загрижен, да я докосне. Такова съприкосновение за нея бе анатема, а за него още по-голяма радост, защото тя го забраняваше. И затова той използваше всеки случай, когато докосването можеше да изглежда случайно.
Неодобрението на призраците го облъхна със студ, но Непорочна бе напълно в състояние сама да брани неприкосновеността си. Тя се обърна, очите й бяха изпълнени с гняв срещу дързостта му. Шадуел отдръпна ръката си веднага, пръстите му горяха. Щеше да брои минутите докато остане сам и ги докосне до устните си.
— Съжалявам — рече той. — Безпокоях се.
Чу се някакъв глас. Мъжът от рецепцията бе излязъл от стаята си. В ръката си държеше един брой на „Спортен живот“.
— Мога ли да ви помогна? — попита той.
— Не, не… — отвърна Шадуел.