Но той не гледаше него, а Непорочна.
— Топлинен удар, нали? — каза мъжът.
— Може би — отвърна Шадуел. Непорочна тръгна към стълбите, далече от изпитателния поглед на хотелиера. — Благодаря ви за загрижеността…
Мъжът направи някаква гримаса и се върна на фотьойла си. Шадуел последва Непорочна. Тя бе открила сенките, или те бяха открили нея.
— Какво стана? — попита той. — Или беше само от слънцето?
Не го погледна, но благоволи да проговори.
— Почувствах Фугата… — рече тя, толкова тихо, че той трябваше да затаи дъх, за да чуе думите й, — …после нещо друго.
Шадуел чакаше още, но тя мълчеше. После, тъкмо когато щеше да наруши мълчанието, тя продължи:
— В гърлото ми… — Преглътна, сякаш споменът й горчеше, — …Бич божи…
Бич божи? Правилно ли бе чул?
Непорочна или усети съмнението му, или и тя се съмняваше, защото повтори:
— Там беше, Шадуел.
А когато изрече това дори изключителният й самоконтрол не можа да спре треперенето в гласа й.
— Сигурно грешиш.
Тя поклати леко глава.
— Мъртъв е, не съществува — добави той.
Лицето й сякаш бе издялано от камък. Само устните й се раздвижиха, а той копнееше за тях, въпреки мислите, които изричаха.
— Такава сила не умира — каза тя. — Не може да умре. Тя спи. Чака.
— Какво чака? Защо?
— Може би да се събуди Фугата — отвърна тя.
Очите й бяха изгубили златистия си блясък — станаха сребристи. Прашинки от менструума се завъртяха в светлината на слънцето, откъснаха се от миглите й и се изпариха на няколко инча от лицето му. Никога преди не я бе виждал такава — за малко да разкрие чувствата си. Уязвимостта й го възбуди неимоверно. Членът му така се надърви, че го болеше. Но тя очевидно не усещаше възбудата му, или предпочиташе да не й обръща внимание. Блудницата, сляпата сестра, не беше толкова безразлична. Шадуел знаеше, че тя проявява апетит към онова, което един мъж изхвърляше, и го използва за ужасни неща. Дори и сега видя как формата й се сгъстява от нищото в някаква ниша в стената, от главата до петите бе въплъщение на глада.
— Видях някаква безкрайност — рече Непорочна, отвличайки вниманието на Шадуел от авансите на Блудницата. — Ярко слънце. Ужасно слънце. Най-празното място на земята.
— И Бич божи сега е там?
Тя кимна.
— Спи. Мисля… че не може да се контролира.
— Тогава ще си остане така, нали? — каза Шадуел. — Кой, по дяволите, ще го събуди?
Но не можа да убеди дори себе си.
— Виж — продължи той, — ще намерим Фугата и ще я продадем преди Бич божи да успее дори да се обърне. Не сме изминали толкоз път, за да спрем сега.
Непорочна не отговори. Очите й още се взираха в онова неизвестно място, което бе видяла, или вкусила, или и двете, преди няколко минути.
Шадуел само смътно долавяше какви сили се бяха задвижили. В края на краищата, той си беше само Кукувица — човешко същество — и това ограничаваше представите му, за което понякога, като например сега, беше благодарен.
Но едно бе разбрал: за Фугата се носеха легенди. През годините на търсенето ги беше чул в най-различни форми — от приспивни песни до предсмъртни изповеди, и отдавна се бе отказал от опитите да отдели истината от измислицата. За него имаше значение само това, че много хора, и могъщи хора, копнееха за това място, споменаваха го в молитвите си без да знаят (повечето от тях), че то е истинско, или е било. И каква печалба щеше да изкара, когато извади за продан тази мечта, такава продажба никога не бе имало, и нямаше и да има. Не можеха да се откажат сега. Не и от страх от нещо, потънало в дълбок сън във времето.
— Той знае, Шадуел — каза Непорочна. — Дори и в съня си, той знае.
Ако имаше думи, с които да я разубеди от страха й, тя щеше да се отнесе към тях с презрение. Вместо това, той се опита да бъде прагматичен.
— Колкото по-скоро намерим килима и се отървем от него, толкова по-щастливи ще бъдем — рече той.
Това сякаш я откъсна от безкрая.
— Може би след малко — отвърна тя и очите й трепнаха и се насочиха към него за пръв път откакто се бяха прибрали от улицата. — Може би после ще го потърсим.
Менструумът изведнъж бе изчезнал. Мигът на съмнение бе отминал, старата увереност се бе върнала. Тя щеше да преследва Фугата до края, разбра той, така както бяха планирали винаги. Никакъв слух, дори и за Бич божи, не би я отклонил от злата й воля.
— Може да изгубим следата, ако не побързаме.
— Съмнявам се — каза тя. — Ще почакаме. Докато отмине жегата.
А, значи това щеше да бъде наказанието му за необмисленото докосване. Тя се подиграваше на неговата разгорещеност, а не на жегата навън. Ще бъде заставен да чака благоволението й, така както бе чакал преди, и да понася ударите мълчаливо. Не просто защото само тя можеше да проследи Фугата по пулса на втъкания в нея живот, а защото да чака още някой и друг час в нейно присъствие, опивайки се от дъха й, бе мъчение, което с радост щеше да изтърпи.