Монологът на съдията съвсем извади от равновесие ответника по делото. Сега вече сарказмът му наистина бе достоен за Шекспировия кралски театър:
— А мога ли да знам, драги ми Санчо, как ти, долното нищожество и тъпо посмешище на жалките човеци, еманация на глупостта и слуга на още по-смахнат господар, смяташ да съдиш мен, самият Хогбен?
— Справедливо, синьор — простодушно рече Санчо, доволен, че най-сетне се е настанил удобно.
3. Златната клонка
В мига, когато душата на дон Франсиско Ореляно потъна в небитието, на Хък всичко му стана ясно. Дали властната заповед да се приближат събуди някакъв атавистичен спомен в гените му или беше прозрение, но той внезапно видя граничната бразда като на длан. Дано да не беше прозрение! Душата му настръхна пред дверите на тази митница, чиито причудливи форми виждаше за пръв път, но му бяха страшно познати. Тя прекалено много напомняше на противоречащата на закона за земното притегляне неосъществена мечта на неговия приятел Франк Лойд Райт, та едва ли приликата беше случайна. Само дето готическата структура и ориенталските елементи бяха малко по-силно подчертани и се долавяше по-остър критско-минойски привкус.
Хък мразеше всичко да му е ясно. Винаги, когато всичко му беше ясно, забъркваше някоя голяма каша. Искаше му се да греши. От душа и сърце се молеше да се заблуждава. Не стига, че фризерът на баща му не беше това, което е. Ами сега и Земята…
— Стойте! — разнесе се нова заповед, която явно противоречеше на първата. — Останете по местата си, защото нещо не е наред!
В мига, когато властният глас посмекчи интонацията си, тутакси пролича, че той принадлежи на девица. Нейната аура напомняше на триглаво, опашато съзвездие от апокрифна книга по астрология. Компания й правеха един полумесец и някакво пищно струпване на светлина, достойно за връх на Кьолнската катедрала. Лъвицата и драконът инстинктивно се измъкнаха иззад гърба на Хък и заеха места по фланговете, решени да дадат отпор на всеки и всичко, дори да идваха от Нищото. И докато реакцията на лъвицата можеше да се предвиди с точност до милисекунда, то решителните действия на холографното чудовище, честно казано, намирисваха на подвиг.
Между неканените гости и митничарите се очерта невидима, но непристъпна граница.
— Душите са три, а телата — две, колеги! — възмутено продължи опашатата астрологическа илюстрация. — Сметката явно не излиза, защото ако душите са три, телата пак трябва да бъдат нула. Въпросът е кой е объркал сметката? Тя трябва да излиза винаги на нула.
— Нулата е абстракция, до която човечеството трудно достигна след няколко милиона години, миличка. Аз възнамерявах да създам числа по-малки от нулата — cisfinitum. Но това беше също невярно. — Тържественото струпване на светлина направи опит да се засмее. — Нулата включва в самата себе си тези неизвестни за нас числа. Може би правилно би било да се считат тези числа за някакви нулеви категории.
Полумесецът не му остана длъжен:
— Именно прекалената склонност на търсача на философския камък да мисли абстрактно, миличка, му пречи да види онова, което ще му извади очите. Работата е там, колега, че на хората им трябваше бая време да пренаселят Земята. В Индия лесно достигнаха до нулата, когато станаха достатъчно много и зверски огладняха. Само истински гладният човек може да проумее тази иначе проста абстракция — нулата. Зовът на стомаха е по-силен от играта на ума, драги ми колега. Ама ситият на гладния не вярва. И време е вече да престанеш да се вживяваш толкова като старши на групата, уважаеми колега. Когато навремето Тимур ме повика за първи път в двореца си, приемната му беше пълна с хора, седнали на пода. Само той се беше изтъпанил на висок трон.
— Добър следобед, Господи — рекох му аз.
— Не съм никакъв Господ.
— Готов съм да отдам живота си за тебе, Свети Самаеле!
— Чуваш ли се какво говориш?! Какъв Ангел на смъртта съм аз?
— Нищо не разбирам. Щом не си бог, нито пък ангел, защо стърчиш там тогава, ами не слезеш да седнеш като човек между хората?
Хък понечи да прекъсне потока от източни мъдрости, но сияйната триглава, опашата дама, дето служеше за посредник в спора между двамата дървени философи, го изпревари:
— Извинете, господине. Ние с вас да не сме роднини?
На Хък му се стори, че въпросът е отправен към него и се засмя: