Двойникът му тутакси официално си промени името на Артър Конан Хогбен, двамата с Томи се заселиха в централното плато на Плодовитата пустота и основаха огромен скаутски лагер за прокудени деца. Таласъма, разбира се, се лепна за тях и се превърна в главната атракция на героите от романите на Чарлс Дикенс, Марк Твен, Хектор Мало и стотиците им подражатели. С първите приходи от туристическата агенция на лъвицата и дракона Хък откупи от Моргана правата върху Трипио и побърза да го изпрати да им помага, защото само този кулинарен вълшебник можеше да стъкми меню, способно да задоволи капризите на бандата злояди деца и в същото време да бъде питателно.
Днес обаче нямаше да пътешестват с Арчи, защото след два часа щеше да започне последното заседание на Съда на честта. Дали пък най-сетне не беше настъпил мигът и старият Хогбен да получи заслуженото? Апокалипсисът и особено последвалият го съботник за почистване на снега, който трая цяла седмица, рязко повдигнаха обществения интерес към деянията на стария Хогбен в Библиотеката. А медиите допълнително наливаха масло в огъня. За отмъщение, че следствието се проточи толкова дълго, те се надпреварваха да публикуват какви ли не зловещи небивалици. Изнервяше ги най-вече фактът, че традиционната присъда осъденият да бъде рециклиран явно не може да бъде произнесена.
Хък остави вестника и пое към чешмата с десетте чучура. В ранните часове напливът от завръщащи се в Библиотеката туристи бе по-малък и се надяваше да стигне на време до съдебната зала.
Не успя. Когато влезе, тя се пръскаше по шевовете от народ. Добре, че почитаемият съдия дон Санчо Панса µвреме бе разтръбил на всеослушание никой да не се мярка материализиран пред очите му, та сред това стълпотворение от ореоли Хък имаше чувството, че е попаднал в магазин за пайети.
С много труд се промъкна до Йозеф К. и тутакси наведе глава, защото прокурорът Сонк го изгледа неодобрително. Беше пропуснал обвинителната му реч. Всъщност я знаеше наизуст. Дузина пъти я бяха репетирали заедно и стигнаха до извода, че нямат моралното право да съдят стария Хогбен. Той бе създал своята Библиотека на Нищото по съвсем други морални норми, ала тя се бе измъкнала от опеката му и бе променила правилата по време на играта. Нещо повече! За да се спаси от злото, бе създала Втора Библиотека и собствена Градина на вселената. И, докато не докажеха противното, бяха длъжни да приемат, че старият Хогбен просто не може да прави от злото добро, защото не осъзнава, че в сътворената от него материална вселена, по думите на Робърт Пен Уорън, доброто няма от какво друго да се прави.
Под техния натиск Пакеекее бе оттеглил всичките си обвинения и сега съдеха стария Хогбен само за хулиганските му прояви, довели до Апокалипсиса във Втората Библиотека. Преди седмица обаче шаманът неочаквано заяви, че ще им представи доказателства за злата умисъл на стария Хогбен и се запиля нанякъде. А след няколко дни изчезна и Освалд.
Хък се огледа. Неговият приятел Пакеекее явно не бе успял да събере обвинителния материал до заседанието на съда. Всяко зло за добро, усмихна се Хък и се заслуша в защитната пледоария на Йозеф К. И нея познаваше добре. Адвокатът често му бе гостувал и „Новите разследвания“ на Борхес доста му бяха повлияли.
— Нас не ни смущава фактът, че хилядата и една нощи са включени в книгата „Хиляда и една нощ“, нито пък, че почитаемият Дон Кихот — Йозеф К. кимна към стърчащия на първия ред военен министър — е читател на „Дон Кихот“, а дълбокоуважаемият сър Хамлет — последва нов поклон към ложата — е зрител на „Хамлет“. И мисля, че открих причината: подобни обрати ни внушават, че щом ние, измислените герои, можем да бъдем читатели и зрители, то и нашите създатели, също може да са измислени… Очевидно няма класификация на вселената, която да не е произволна и съмнителна. Позволете да ви напомня, че според Дейвид Хюм светът е може би куцият опит на някакъв малолетен бог, който е изоставил работата по средата, засрамен от несъвършеното си изпълнение, той е дело на един второстепенен бог, комуто се подиграват висшите богове; той е нелепото произведение на едно престаряло, немощно и дори вече мъртво божество. Затова мисля, че не бива да се сърдим на господин Хогбен. Та нали още Омир в края на осма песен от „Одисея“ казва, че боговете измислят бедите, за да има какво да възпяват бъдните поколения…
— Достатъчно, уважаеми Йозеф К. — прекъсна го съдията Санчо Панса. — Два пъти ви предупреждавах, че времето ви изтече. Трети път няма да има. Край. Отнемам ви думата. Искам само простичко, не като съдия, а по човешки да ви задам един реторичен въпрос: защо в нашия резерват, пълен с всякакви богове, никой не си позволява да се държи така нагло и безцеремонно като обвиняемия?