Тъй като Михаил Александрович изобщо не беше чувал за тоя завеян тип с петте псевдонима, се налагаше да приеме на доверие резултатите от журналистическото проучване на Томи. Ама Михаил Александрович Берлиоз нямаше порочния навик да се доверява на подчинените си, затова попита:
— Сигурна ли си?
— Мишленце, времето ти изтече и понеже с последния си въпрос ме обиди, отивам при секретарката ти.
— Томи! — този път наистина проплака М.А.Берлиоз.
Аурата на дребничката, чипоноса и бледолика фурия с огнени черни очи и пълни, алени устни хукна към вратата, но се заблъска в многобройните кресла, масички, вазички и лампиони, с които безвкусния душевен мир на Михаил Александрович бе претрупал кабинета. При всеки досег с Томи обаче те се превръщаха в цветя, храсти и дървета, защото душата й се чувстваше у дома само сред природата.
— Томи, върни се! — в пристъп на отчаяние изрева Михаил Александрович. — Нямаш право да постъпваш така с мен.
— Само ако ми уредиш десетминутна среща с шефа на Библиотеката, Мишленце.
— Чакай малко. Тая щуротия откъде ти хрумна пък сега?
— Шефе, я си напъни мозъчето и си спомни как се казва прокурорът, на когото снощи официално обявиха, че са прехвърлили делото Хогбен?
— Та нормален човек може ли да го запомни. Някакъв китаец беше… Сун? Сен?
— Сонк, шефе. Името му е Сонк.
— Е, добре де. Нека да е Сонк. И какво от това? Всичко е въпрос на транскрипция.
— А фамилията му да се сещаш случайно?
— Сигурно е Ят! — гордо блесна с дълбоките си познания по новата китайска история М. А. Берлиоз.
— Шефе?! — проплака Томи, отчаяна от тъпотията на началника си.
— Чакай малко! Сетих се! Жълтата преса тая сутрин го нарече Шантавия… Сонк. Ама че работа. Наистина беше Сонк, защото си помислих: „Гледай ги тия тъпанари! Една транскрипция на китайско име не могат да направят като хората! За Сун Ятсен не са чували, а вестникари тръгнали да стават!“
— Ама твоя Сун Ятсен не е измислен…
— Не ме прекъсвай, моля ти се! „А отгоре на всичко тоя Сун Ятсен изобщо не е измислен и няма какво да търси при нас!“ — тържествено завърши да се самоцитира М. А. Берлиоз.
Жизнерадостната аура на Томи съвсем помръкна и тя мислено се хвана за главата:
— Не знам кои са по-големи тъпанари, Михаил Александрович! Тези, дето списват жълтите вестници, или онези, дето ги четат! Шефеее, шефе… Фамилията на прокурора е Хогбен и назрява скандал. Преди малко Дружеството за защита на правата на героя излезе с декларация…
— Кво, кво?
— Престани да квачиш като някоя квачка, шефе, ами вземи, че ми уреди среща с Големия шеф. Иначе отивам при секретарката ти…
— Недей да ме притискаш така, Томи…
— Това е положението, Мишленце. Избирай с кого искаш да се имаш работа. С началството или със секретарката си?
Дилемата пред Михаил Александрович беше ужасна. Той така и не случи на жени и на началници. Съдбата му отреди да живее на Земята под властта на Сталин, а тук трябваше да изпълнява повелите на Хамлет. От трън та на глог! Но секретарката му май беше по-страшна и от двамата.
— Само това не искай от мен, Томи — удари го мазно-мазно на молба Михаил Александрович.
— Че аз да не го искам от теб. Ако чакам ти да ми уредиш среща с началството, ще си умра стара мома бе, Мишленце. Просто помоли твоето безценно съкровище — секретарката си. Тя знае как стават тия работи. Снощи е била на представлението в една ложа с домашната прислужница на госпожа Офелия.
— Томи, има ли нещо, което да не знаеш? — възкликна Михаил Александрович, очарован, че огромната отговорност се прехвърли на могъщите плещи на секретарката му.
— Да. Не знам кога ще ти дойде акълът, Михаил Александрович!
— Добре. Значи уредихме този въпрос. Сега…
— Не вярвам — сериозно рече Томи. — Според мен, Михаил Александрович, на тебе акълът ти никога няма да дойде, защото…
— Не се заяждай, Томи! Имах предвид смахнатата ти идея за интервю с началството! Сега, като си помисля, идеята ти не е чак толкова лоша. По този начин, както се казва, ще получим безплатни инструкции каква линия да поддържаме в този, признавам, заплетен случай.