— Как каква линия, Михаил Александрович? Всеки вестник, дори и официоз да е, може да поддържа само една линия. Истината, Михаил Александрович! Голата истина, каквато и да е тя. Без всякакви задни мисли!
— Не и официозът, Томи — заплува Михаил Александрович в свои води. — Ти си още твърде зелена и не ги разбираш тия работи. Официозът затова се нарича официоз, защото трябва да поддържа официалната линия, миличка. Началството винаги има задни, пардон… скрити мисли, които формират официалната политика и затова е много опасно да се отклоняваш от официалната политика, защото може да се натъкнеш именно на някоя задна мисъл. Пфу! Пепел ми на устата. Видя ли как ме обърка с тия твои задни мисли! Скритите мисли на началството са работа на самото началство, Томи. А нашата работа е да се научим да ги четем. И това е изкуство, Томи. Ама ти си още много далеч от истинското изкуство!
— А истината? Къде остана истината, Михаил Александрович? Нали нашият дълг е да не позволяваме на управляващите да си играят игричките на тъмно.
— Истината, Томи, — взе да шепне М. А. Берлиоз — излиза наяве едва когато сменят началството. И тогава тя временно се превръща в официалната линия.
— Ами, ако се окаже, че в момента сменят началството, тогава какво ще правим, Михаил Александрович? Не ти ли се струва, че станаха много Хогбеновците в Библиотеката?
Шефът й си глътна езика и само липсата на материално гърло го спаси от задушаване.
— Томи… Какво криеш от мен? Ах ти, малка мръснице! Веднага си признай! Криеш нещо, нали? Знаех си аз, че отдавна ламтиш за поста ми…
— Не се тревожи толкова, Михаил Александрович. Това са само предположения — ухили се Томи, доволна, че натри носа на шефа. — Нали знаеш, че онзи германски дървеняк Йозеф К. си пада по мен и тайничко ми прошепна, че неговият клиент съвсем сериозно се смята за бог. Не от онези в резервата, а истински бог! С една дума, той създал нашите създатели, разбираш ли?
— Трябва да е луд! — изпъшка М.А.Берлиоз и аурата му се сви до неузнаваемост.
— Луд-луд, ама онзи Хогбен — не прокурорът, а подсъдимият — миналата седмица е поправил аварийното захранване на Цеха за рециклиране на герои. Представяш ли си? От миличкия Херкулес насам кой ли не е опитвал да стори този подвиг, но никой не успя да се справи. Тази работа се оказа по-трудна дори от почистването на Авгиевите обори. А твоичкият Хогбен, дето бил простичък човечец от Земята, който погрешно е попаднал при нас, само за три дни оправи захранването! Какво ще кажеш, а? Говори се, че сега ще премахват всички ограничения и рециклирането на демодираните герои пак ще тръгне с пълна пара. Май настъпват нови времена, мишленце, и техният вестител е твоичкият Хогбен!
Михаил Александрович пак хлъцна и едва не се задуши, но все пак успя да проплаче.
— Моля ти се, Томи, само не го наричай моичкият…
Тази сутрин с традиционната порция клюки на Томи, можеше да се задави дори и онзи лакомник, шефът на охраната Портос. Толкова много и ужасни бяха тия фрапиращи новости, които рушаха устоите на иначе добре подредения живот на М. А. Берлиоз.
— И това не е всичко, Михаил Александрович. Сега се хвани здраво за стола, за да не паднеш. Онзи странен тип, прокурорският свидетел Пакеекее, ми намекна, че може би лично братът на господин Хогбен е създал Библиотеката, ама аз не вярвам, да знаеш. Вече ти казах, че този негов брат е измислен. Освен ако… — поклати хубавата си главичка Томи. — Освен ако и той е имал прототип на Земята. Но така или иначе, шефе, ако не е бог, то тоя Хогбен може да се окаже брат на бог, което е почти едно и също, нали?
Михаил Александрович не й отговори. Душата му се беше свила до мизерните размери на грахово зрънце и аурата й вече едва-едва се забелязваше. Томи беше милозлива по природа и му влезе в положението:
— Ама стегни се малко бе, Мишленце! Голямо шубе те гони, а? Страх те е, когато атовете се ритат, и ти да не изядеш някоя подкова. Няма нищо страшно, шефе! Докато Съдът на честта не се произнесе, всички сме в безопасност. Освен ако този Хогбен наистина е бог… Но и тогава все ще му намерим колая. Та нали резерватът е пълен с цяла сюрия земни богове. И какво? Живеят си там и никому не пречат. Виж, ако се окаже, че въпросният Хогбен е роднина на създателя на нашия свят, тогава ще му мислим. Но, в края на краищата, какво толкова може да ни се случи? Най-много да ни рециклират. Ама нали и децата знаят, че рано или късно това ни чака. Какво да се прави? Съдба… Сигурно и Хамлет не е вечен. Кой го знае? Пък даже и да е вечен, то си е негов проблем. Всички не можем да бъдем вечни, я! Нали тогава ще се наложи да затворят Цеха за рециклиране и сума народ ще остане без работа. Все пак трябва по-философски да гледаме на живота! Нали така, Михаил Александрович? Ти си ме учил.