— Имате думата ми, господин прокурор — официално заяви шаманът.
— Чудесно. Да тръгваме тогава.
Прокурорът и Таоа поеха към необитаемия остров, придружени само от двама, но затова пък изключително надежди телохранители. Терминатора тръгна напред да разчиства и без това пустия път от навлеци, а Роки им пазеше гърба и следеше за съмнителни аури, подкупени от защитата. Охраната дискретно поддържаше достатъчно разстояние, за да не пречи на разговора.
— Драги Сонк, бихте ли ми обяснили каква роля според вас са играли братята Хогбен в зачатъка на нашата вселена? Аз имам някои подозрения, но предполагам, че вие сте доста по-добре осведомен — попита Пакеекее, като с интерес оглеждаше стръмните афганистански клисури, родени от въображението на техния ариергард, а от време на време потрепваше от взривовете, с които авангардът им профилактично правеше на пух и прах в далечината дивораслата в главата му марсианска природа.
— Значителна, Таоа. За съжаление — значителна. И, моля ви, не обръщайте внимание на момчетата ми. Така и не можах да ги отуча да си играят на война.
Аурата на Пакеекее дискретно се извърна.
— Не се безпокойте, приятелю. Та те просто си гледат работата. И даже я вършат красиво… когато няма истински жертви.
— Няма страшно! Отцепили сме целия район, но те се престарават. Благодарение на чичо ми не само в кръвта на хората, но и на културни им герои, е да хабят енергия. Сигурно някъде дълбоко в гените ни той е съхранил спомена за Нищото, когато светът е бил само чиста, щастлива и благородна енергия. Предполагам, че не знаете, Таоа, но чичо ми е бил един от водачите на философите материалисти, чиито самонадеяни експерименти са довели до Големия взрив. Той се отрекъл от тях само няколко мига преди катастрофата и побързал да премине на страната на баща ми.
— Тази двойственост напълно му подхожда — отбеляза главният свидетел по делото, който с нарочен договор, подписан преди десетина дни на Земята, бе поел тежкото бреме да обере всичките пасиви на стария Хогбен в Съда на честта.
— Колко меко се изразявате! — възкликна прокурорът. — Имам чувството, че дълбоко в себе си го защищавате.
— Макар и да е причинил много главоболия на изконната си родина, драги Сонк, не трябва да забравяме, че той така или иначе е един от създателите на нашата вселена. Можем да съчувстваме на отците тики от Нищото, длъжни сме да скърбим за причинените им от стария Хогбен и неговите съмишленици злини, но не бива да забравяме, че именно благодарение на тях нас ни има на този свят.
— Признавам, че ако погледнем на злощастната случка преди милиарди години от този ъгъл, имате известно основание, Таоа. Много ми е интересно обаче дали ще промените мнението си, когато узнаете цялата горчива истина или поне онази част от нея, която съм научил от баща си.
— Ех, тази истина… — тежко въздъхна старият шаман. — Колкото повече остарява човек, толкова пµ му се струва, че истината за хората не е нищо друго освен гледната им точка за същността на нещата в отдалечеността на времето. Истината, драги Сонк, се преобразява заедно с растящото желание на хората да я открият. Тя винаги навлича нови премени, за да бъде в хармония с обновените представи за дълг, чест и достойнство… Истината много прилича на пречистващия тропически дъжд, дето се излива всеки ден по едно и също време на моя остров, Сонк. Тъкмо си решил, че си уловил в шепите си частица от него и току забележиш, че водата се процежда между пръстите ти, но не се отчайваш, защото утре пак ще завали. Извечното желание на хората да уловят водата е родило бентовете, Сонк, а стремежът им към истината — философията. Но и водата, и същността на нещата постоянно ни се изплъзват, защото и те, и нашите представи за тях непрекъснато се обновяват. Философията не е нищо друго освен опит да построиш бент с надеждата да задържиш малко обновлението на нещата, за да можеш да ги опознаеш. Затова и Хераклит мъдро е рекъл: „Не може да се влезе два пъти в една и съща река!“.
— Според баща ми не винаги е било така, Таоа. От наша гледна точка прастарото Нищо е било Абсолютната красота. То отдавна било достигнало до онова съвършенство, след което наистина нямало нищо. Ако използвам вашата терминология, Таоа, духът се бил извисил дотам, че сам се осъдил вечно да стои с двата крака в една и съща река… докато един ден не се изродил в онази лудост — материализма, — която почти го убила.