— Не се тревожете, драги ми Сонк. Баща ви е бил прав. Съвършенството е постижимо, но само стремежът към него е благодат, а постигането на съвършенството е мъка. Духът и материята са двете противоположни страни на същността на нещата. Съвършенството просто затваря кръга и разрушава всяко нещо, за да го възроди в ново несъвършенство.
— Красиви думи, които стават страшни, когато виждаш как твоят свят загива пред очите ти, Таоа. Баща ми казваше, че едва тогава разбрал какво е истинска печал. След Големия взрив от единственото измерение на Нищото се зародило тримерното пространство. Силно притеснено, Нищото се свило в огромен балон, от който взели да се роят милиарди мехурчета. Колкото по-голяма ставала материалната вселена, толкова повече се затваряли в себе си балончетата, а стените им губели своята пропускливост, докато накрая остатъците от Нищото съвсем се капсуловали в новата вселена. Тъкмо тогава двамата братя Хогбен успели да пренесат духа на Нищото на Земята и да я превърнат в живата му памет.
— Цветята-книги… — промълви Пакеекее.
— Да, Таоа. Вашите вълшебни растения по същия начин съхраняват красотата. Но след като се отрекъл от материализма, чичо ми залитнал в другата крайност. Той вече дотолкова ненавиждал материята, че решил да я накаже, като заложи в нея закона за вечното раждане и смъртта. Макар че според баща ми несъвършенството на материята и нейният вечен стремеж да се саморазрушава били първопричината или по-скоро онова технологичното ограничение, което налагало всичко живо на Земята, пък и в цялата материална вселена, постоянно да умира и да се ражда отново. Оказало се, че за разлика от чистата енергия материята можела да съществува само като се преражда.
Старият шаман едва излезе от захласа, с който наблюдаваше фойерверките на Терминатора пред тях.
— Може и така да е било, уважаеми Сонк. Не съм надарен с прозрението да виждам толкова надалеч. Човек трудно може да опознае собствения си свят, камо ли другите. А какво разказваше баща ви за времето, Сонк?
— Да, и с времето станало нещо странно, Таоа. Преди Големия взрив според баща ми то си имало, както му е редът в свят с едно пространствено измерение, три посоки. Но щом се пръкнало тримерното пространство, времето изведнъж се зареяло в шест посоки: напред, назад, наляво, надясно, нагоре и надолу. Тази работа никак не се харесала на чичо ми, защото имал алергия към многофакторния анализ. Той се опитал да го озапти, но станало по-страшно. Големият взрив взел да се повтаря в по-ограничени и не толкова катастрофални мащаби край всяко капсуловано мехурче от Нищото, сякаш ги преследвал и си играел с тях, како котка с мишлета. Тогава старият Хогбен побеснял и с много труд успял да лиши времето от петте му посоки. Натирил го само напред с надеждата, че един ден и времето, и тримерното пространство ще си отидат по живо по здраво, тъй както, неканени, се появили.
— Баща ви споделяше ли тия възгледи, Сонк?
— Само донякъде, Таоа. Той смяташе, че чичо ми преувеличава ролята си в обуздаването на разбеснялото се време.
В този миг дивата марсианска природа пред тях взе да заотстъпва пред тропическата зеленина. Ръбовете на афганистанските чукари поомекнаха и склоновете се залесиха. Някак просветля. И скоро пред очите им се ширна необитаемият остров.
— Как бързо минава времето в разговор с вас, Таоа! — възкликна прокурорът. — Ето че пристигнахме. Надявам се островът да ви се понрави. Уверявам ми, че това беше най-доброто от осемте предложения на специалистите по сигурността.
— Притеснен съм, че ви създавам толкова главоболия, драги Сонк. Страхувам се, че с нищо не съм заслужил грижите, които полагате за мен.
— Вече не можете да ме заблудите с прословутата си скромност, Таоа — засмя се прокурорът. — А, ето го и вашият домакин.
Докато Сонк и Пакеекее си разменяха любезности, навлизайки в дебрите на необитаемия остров, пред тях се бе извисило огромно дърво. В основата на ствола му жизнерадостно грееше аурата на Робинзон. Охраната дискретно се оттегли и прокурорът побърза да ги представи един на друг:
— Дълбокоуважаваният Таоа Пакеекее… Почтеният господин Робинзон Крузо…
— Радвам се да се запозная с вас, господин Крузо — достойно кимна Таоа. — Да си призная, толкова съм слушал за вас, та имам чувството, че ви познавам от години.