— Не ви ли се струва, уважаеми хер Фауст, че вниманието към тона във философските дискусии, който не е просто стил, е доста рядко явление — започна Хък благодушно да цитира стария си приятел, като от благоприличие тук-там добавяше по някоя думичка от себе си. — Тонът сам по себе си е малко изследван, любезни господа, ако допуснем, че това е възможно или че изобщо някога е правено. Наистина е трудно да се изолират отличителните белези на тона, дори ако съществуват в напълно чист вид, в което се съмнявам, особено ако се отнася до писмения дискурс. Как се бележи тонът, промяната или разривът в тона? И как да се разпознае тоналното различие в един и същи корпус? Какви черти биха били достатъчно надеждни за такъв анализ, какво сигнализиране, което да не е нито стилистично, нито реторично, нито пък очевидно тематично или семантично? Изключителната трудност на този въпрос, всъщност на тази задача, се изостря още повече в случая с философията на митническата служба. Не е ли мечтата или идеалът на философския дискурс заглушаването на тоналното различие, а заедно с него и на желанието, афекта или сцената, които контрабандно (въз)действат върху понятието? Чрез онова, което се нарича неутралност на тона, философският дискурс трябва да гарантира неутралността поне на несмутимата ведрина, която трябва да придружава отнасянето към истинното и универсалното. Следователно, би ли било възможно да се чуе или отличи тонът на философа или по-точно (това уточнение е важно) на самозвания или мнимия философ?
Хер Фауст получи астматичен пристъп от гняв. Аурата му почервеня, после побледня и накрая съвсем заприлича на Мъглявината Андромеда.
Фактът, че той не можеше да вземе думата от Хък, изглежда се хареса на шефа му, защото Павел Иванович дружелюбно се осведоми за физическата кондиция на подчинения си:
— Струва ми се, че вие нещо се затруднявате, прелюбезни? Трябва ли да смятам, че в момента не сте в състояние да изпълнявате служебните си задължения?
— В никакъв случай, Павел Иванович! — успя най-сетне да преодолее пристъпа хер Фауст, без да се налага да му правят традиционната инхалация с лайкучка. И, слава богу, защото кой знае дали народната медицина щеше да подейства в Библиотеката. — Моля ви, Павел Иванович, да ми станете свидетел, защото смятам да дам под съд този нагъл тип за обида на длъжностно лице!
— Обида? На длъжностно лице? — с мярка преигра Хък, колкото да засили театралния ефект. — А пък аз, глупакът, си помислих, че водим философски спор.
— Под достойнството ми е да споря с контрабандисти, на които им предстои да бъдат напъхани в казана! Особено ако тъй нагло си позволяват да ме наричат самозван и мним философ — злорадо заяви хер Фауст. — Отсега можете да се смятате за осъден и рециклиран, господине! Но не и преди да снемем писмените ви показанията за зловредното ви съучастие в деянията на някои корумпирани до мозъка на костите си митничари.
— По-спокойно, препочтени колега. По-спокойно — взе да усмирява подчинения си Павел Иванович. — Ще ме извините, ама така, както я карате, доникъде няма да стигнем. Презабележителните възгледи за тоналността във взаимоотношенията, които сподели нашия прелюбезен гост, без друго заслужават по-особено внимание.
— Позволете отново да се намеся, дълбоко и недвусмислено уважаеми Павел Иванович, но откакто се срещнахме с хер Фауст, постоянно възникват разни, и трябва с болка на сърце да призная, предосадни недоразумения — тутакси влезе в тон с началството Хък. — Оказа се, че този иначе предраг ми господин, с извинение, е надарен от създателя си с може би неизвестната ви досега и прелюбопитна способност непрекъснато да ми приписва разни мисли, чувства и изречения, които никога не съм мислил, чувствал и изричал. Ето в последния случай, например, на който, за щастие, и вие станахте предобронамерен свидетел, прелюбезният хер Фауст пожела да ме даде под съд за думи, изречени от моя препочтен приятел Жак Дерида по съвсем друг повод.
— Аз съм един нищожен човек и нищо повече, но и аз така си помислих, препочтени и прелюбезни! — възкликна Павел Иванович, доволен, че гостът не само изповядва, но и е възприел като свойствен любезния тон, който той от години се опитваше повсеместно да внедри в митницата, но все се натъкваше на прекомерни спънки от страна на такива превзети типове като хер Фауст.