За миг се възцари мълчание, защото на хер Фауст никак не му се щеше тъкмо в сублимния момент да напуска кабинета на началника. Той мислеше за бъдещето си. Все пак нали и вдругиден вестниците щяха да излязат. А какво по-хубаво от това в два последователни броя да си на първа страница. Когато тягостната тишина се проточи неприлично дълго, той с мъка взе да се изправя. Чупката в кръста го измъчваше, защото аурата му се беше схванала да угажда на началника с неговите глупави кресла. Хер Фауст се огледа, не срещна разбиране, въздъхна тежко и пое бавно, бавно към вратата, като все още тайно се надяваше, че Павел Иванович може пък да премисли и да го върне. Но чудо не стана и след минута тежката дъбова врата, изпъстрена с множество фундаментални за митническата служба орнаменти, беззвучно се хлопна зад гърба му.
— Май е крайно време да поговорим за цената, Павел Иванович — делово рече Хък, доволен, че поне за известно време се отърва от ревностния митничар, който се беше лепнал за него като конска муха.
— Хм, прелюбезни — видимо се отпусна и Павел Иванович Чичиков. — Не знам как да се изразя, но в последно време мъртвите души взеха да поскъпват. Нали разбирате, търсенето им расте от ден на ден. Пък и цената им се покачва от само себе си, когато потенциалният купувач е неотъждествим, ако мога така да ви идентифицирам.
— Предлагам да оставим този въпрос настрана, Павел Иванович — понатисна го Хък. — Какво значение има кой купува, когато плаща най-добрата възможна цена? И в знак на добра воля ви моля да приемете тази златна чаша.
— Като частно лице, препочтени, бих могъл с известни условности да се съглася с вас — благо рече Чичиков, и тутакси пъхна подадената му чаша под бюрото — но естеството на длъжността ми, така да се каже, по служебен път ме лишава от това право. Въпросната сделка вече придоби прекалена публичност, препочтени — кимна аурата на шефа към вратата, — и законът повелява да обявя открит и напълно прозрачен търг. Нали ме разбирате? Няма как, прелюбезни.
— Абсолютно сте прав, Павел Иванович и с удоволствие признавам, че искрено се възхищавам на вашата неимоверна мъдрост — възкликна Хък. — Да не говорим пък за държавническия ви подход. Но позволете ми да изразя опасенията си, че споменатите мъртви души може би не са под вашата юрисдикция.
— Струва ми се, че трябва да се изясните, препочтени.
— Бедата е там, Павел Иванович, че и аз не знам по чий списък се водят Шуин, Нуикаумеаматератавахине, Фау-Фау и Пакеекее.
Аурата на Чичиков повдигна вежди:
— Това артистичните им псевдоними ли са, прелюбезни?
— Не, уважаеми Павел Иванович. За съжаление те са попаднали тук, в Библиотеката, инкогнито, но това са истинските им имена.
— Хм. Че за какво ви са мъртви души с такива, меко казано, чудати имена, препочтени? Защо не си купите моя Селифан, например. Той е най-превъзходен коняр, а и тук изобщо не ми е потребен. Или пък, да речем, Пробка Степан, дърводелецът на Собакевич. А защо не и тухларят Милушкин. Ето ви на три чистокръвни мъртви души. Златни. Двайсет и четири карата. Без капчица примес. Мужици, които могат и някоя работа да ви свършат. А не някакви си там инкогнито.
Кой знае докога Хък и Чичиков щяха да се надлъгват, ако в този миг в кабинета не бяха нахлули две аури. И едната бе толкова развълнувана, че дори за миг строгата обстановка в светая светих на митницата сякаш полудя и замяза на дива горска поляна, достойна за средновековно сборище на вещици. Хер Фауст обаче бързо се взе в ръце, мигом възстанови удобствата на началството и сетне задъхано рече:
— Павел Иванович, водя ви лично началника на архива сър Хари Селдън. Той вече три пъти е проверявал Каталога на Библиотеката и Регистъра за деянията на хората. В тях няма и помен от този тип тук, който само ни мъти главите с модерната си философия. Нещо повече, уважаеми Павел Иванович! Анализът на сър Селдън недвусмислено доказва, че всеки Хогбен е вреден за здравето на нашето общество. Библиотеката гори, уважаеми Павел Иванович! Отечеството е в опасност!
— А какво казва вашата машина? — обърна се, раздразнен, Чичиков към шефа на архива, но Фауст не даде възможност на Селдън да отговори.
— Машината блокира, уважаеми Павел Иванович! Оракулът зацикли!
Това трикратно „уважаеми“, което се откъсна от устата на доскоро неподлежащия на превъзпитание служител, приля чашата и вместо да изхвърли патетичния натрапник Павел Иванович Чичиков поиска шефът на архива да потвърди невероятното събитие, което сериозно застрашаваше устоите на тяхното доскоро толкова добре организирано общество:
— Вярно ли е, прелюбезни колега?