Машината (гневно, с гласа на Головодов): Ти защо прескачаш валидните въпроси бе!?
Машината (с гласа на Заврънкулкис): Ммместорождение?
Хък: Първия път или втория път?
Машината (грубо, с гласа на Головодов): И двата!
Хък: Океанодесос.
Машината (любопитно, с гласа на Головодов): Това пък що за град е? Чували сме за Октябърски, Минералние вµди всички го знаем, в Ялта и Кисловодск обичаме да си почиваме. Последния път там даваха превъзходен борш, ама бяха намалили грамажа на пържолите, негодниците…
Машината (притеснено, с гласа на Заврънкулкис): Ами да започнем с първия път, драги.
Хък: Честно казано, не съм много сигурен, но според семейната легенда първия път съм се родил в Океана.
Машината (злъчно, с гласа на Головодов): Ааа, такива да си ги нямаме! Хич не ми се изкарвай легендарен! Тука е пълно със такива. Само създават суматоха и гледат как да се измъкнат от рециклирането.
Машината (с медения глас на Заврънкулкис): Ами за втория път, драги, какво ще кажете?
Хък: Виж, за втория път всичко е ясно. Майка ми ме роди в античния Одесос, на брега на Черно море. Наистина, по това време градът беше западнал, но скоро се съвзе под името Варна.
Машината (тъжно, с гласа на Головодов): Един път щях да летувам там, ама черна котка ми мина път. Ефросиния Евгениевна Шварц се казваше негодницата и спеше посред бял ден с началството, та ме пратиха в Колоколамск…
Машината (носталгично, с гласа на Заврънкулкис): Образование?
Хък: Чакай да видим… Първата си научна степен дзиншъ получих в Чанан, тъкмо когато в Китай стана на мода да се пие чай, защото преварената вода е по-безопасна от непреварената. После по бащина препоръка изкарах с отличие Магнаурската школа в Константинопол, докато братята Кирил и Методий създаваха славянската азбука. Бил съм ученик на Абу Али Хюсеин ибн Абдулах ибн Сина в Бухара, а по-късно и на Абу ал-Уалид Мохамед ибн Ахмед ибн Мохамед ибн Рушд в Кордова. Цели трийсет години прекарах при Далай Лама в Тибет, от които двайсет и пет проспах, а цели пет ме обучаваха как да ставам Сянка. Слушал съм и лекции на Джордано Бруно в Оксфорд, но веднага щом той си тръгна, се преместих в Кембридж, защото по него време имаха по-добър отбор по гребане. Да… Щях да забравя. И в Краковския университет съм учил. Не знам трябва ли да споменавам някои по-незначителни университети, които съм посещавал, като „Ломоносов“ и Харвард?
Въпросът на Хък увисна във въздуха, защото в залата настъпи мъртва тишина.
— Прелюбезни колега Селдън — плахо нададе по едно време глас Павел Иванович Чичиков, като мислено посмъкна цената на мъртвите души — тука гледам работата взе да се забатачва. Аз казвам ние с колегата да си тръгваме, че сме оставили митницата на произвола на съдбата, дето има една дума. Пък ако вашето препочтено учреждение успее да измъкне нещо от този прелюбопитен господин, смея да се надявам, че надлежно ще ни информирате. Пък ако нищо не стане, ще потърсим съдействие от по-висшите инстанции, защото с прискърбие трябва да призная, че този случай ми изглежда доста заплетен и прелюбопитен.
Хари Селдън кимна и началникът на митницата с удоволствие се измъкна на пръсти. Ревностния му подчинен явно не беше доволен, но рангът му по начало не позволяваше да присъства на този разпит от прекалено голямо значение за националната сигурност на Библиотеката, така че и той бе принуден да се изниже без повече приказки.
Щом публиката освободи залата работата се отприщи. Тримата набедени кочияши на оракула нещо си шушукаха и гладката, кръглолика и приветлива аура на Селдън ги скастри:
— Ей, вие, там. Я млъкнете за малко и нищо не пипайте, докато не ви кажа! — После любезно се обърна към Хък: — Млади господине, моля ви да приемете следващата част от нашия разговор като неофициална. Бихте ли били така добър да задоволите старческото ми любопитство и да ми кажете дали някога сте се наричали Мишел?
Хък се замисли за миг, после аурата му кимна и тъжно се усмихна:
— Изглежда сте по-умен от машината си, господин Селдън. Да. Имаше период от живота ми, когато се наричах Мишел, но ви уверявам, че никога не съм бил този, за когото ме вземате.
— Ще трябва да извините рожбата ми, господине…
— Нека да изоставим тези официалности, господин Селдън. Наричайте ме Хък.
— Само, ако вие ме наричате Хари.
— Съгласен съм, Хари.
— Та мисълта ми беше, Хък, че тепърва се налага да усъвършенствам моята машина. Тя не е виновна, че не съм заложил в нея вероятността да попадне на такъв случай като вашия. Но защо имам чувството, че в периода, за който стана дума преди малко, сте се наричали Жан-Ами?