— Виждаш ли докъде стигна нахалството им! Пазачите си направиха собствена библиотека?! Ти им удари едно рамо, нали? Жалко, че не мога с един замах да унищожа всичко! Току виж съм захлопнал вратата към Нищото. Кажи де! Има ли опасност да затръшна вратата?… Бая работа ще ми отворят, докато разчистя всичката измет в тяхната библиотека…
В първия миг, когато пристигна тук, се поблазни от мисълта, че е попаднал в рая за интриганти от неговата класа. Наоколо направо бъкаше от всякакви нехранимайковци и перверзни убийци. Но бързо разбра, че единственият начин да се отърве от тая сган беше да я напъха в Цеха…
— Идиоти! Да наричат моето кошче за генетичния боклук от проклетата фауна на Земята „Цех за рециклиране на герои“! Ха-ха-ха! — Старият Хогбен се въодушеви. — Ще ви дам аз един цех за рециклиране на герои!
Внезапно усети, че е пристигнал. Поогледа безличната съдебна сграда, приближи се внимателно и щом се увери, че ефимерните й очертания не се променят по вкуса му, прецапа с вирната глава тукашния Рубикон. Първата си реплика към самозвания съдия, узурпирал неговия собствен генетичен Съд на честта, беше подготвил отдавна:
— Вие не можете да ме съдите, драги, защото сте измислен. Вас ви няма, разбирате ли? Вие не съществувате дори в собствената си тъпа материална вселена…
Аурата на стария Хогбен гордо се изпъчи, доколкото позволяваха обстоятелствата, и той мислено прокле физическите закони на този пръкнал се от собственото му честолюбие свят, заради които май никой не можеше да види как извади от джоба си синджирче и нехайно взе да го върти на пръста си. Постара се гневът му да се излее с цялата си мощ върху аурата на мухльото отсреща, но той изглежда бе свикнал да понася много повече, защото някак обречено отвърна:
— Нищо не съществува извън въображението на хората.
— Глупости! Чиста проба германски философски глупости от ХIХ век. — Дълбокомисленият отговор на смотаняка още повече вбеси старият Хогбен. — Този постулат е верен, като изключим самите хора и най-вече мен. И какво остава? Нищо! Едно голямо нищо! Как можете да се хващате на такава въдица, драги? Обяснете ми тогава вие ли съществувате в моето въображение, или аз във вашето?
— Да, господине. Отговорът е „да“, независимо как ще обърнете посоката на вашия въпрос.
Този път в гласа на мухльото се прокрадна бодрост.
— Софистика, драги. Перфектна, но глупава софистика. Вие просто не виждате по-далеч от носа си. Или по-скоро сте устроен така, че не можете да виждате по-далеч от него. Ама, с извинение, много ви е къса машинката за сополи, драги, за което, апропо, трябва да се сърдите на създателя си, а не на мене. — Въображаемото синджирче на Хогбен вече летеше във вихрен танц. — Първо, когато аз се запилях по тия краища, вас ви нямаше. Нямам предвид конкретно вашата персона, естествено, а всички хора, барабар с измислените типове, дето дявол знае защо се пръкват от главите им. Дори растенията, бактериите и вирусите ги нямаше. Verstehen Sie, драги? Вдявате ли какво се опитвам да ви набия в главата? Земята беше пустош. Прекрасна, подивяла от скука първична природа, която сам създадох. Някога да сте виждали жива планета в ембрионалния й стадий на развитие? На върба в сряда сте виждали!
— Значи тогава материалната вселена е съществувала само във вашето въображение, господине.