— Да.
— И кой оказа този натиск върху вас, господин Хогбен?
— Обстоятелствата — замъгли истинската причина Хогбен и наум прокле онзи злощастен миг преди три хиляди години, в който бе заченал сина си.
— Хм! Съжалявам, господин Хогбен, но в такива случаи правилникът тълкува вътрешната принуда като доброволен мотив. Съгласно…
— Знам.
— Трябва ли да разбирам, че вие доброволно се явявате пред Съда на честта, но отказвате да признаете това поради опърничавия си характер.
— Тълкувайте го както си искате!
— В такъв случай, уважаеми господине, не ни остава нищо друго освен да приемем, че случаят се разрешава от само себе си. Съгласно параграф 22 от Закона за защита на авторското право в Библиотеката на вас ще ви бъде отнета самоличността и ще бъдете предаден в Цеха за рециклиране на герои, защото демонстративно отказвате да се държите в Съда на честта така, както изискват повелите на създателя ви. Бихте ли оспорвали такава присъда, господине?
— Бая го усукахте, драги, ама и вашето държание не е по Кафка. Сигурно смахнатият Франц сега се обръща в гроба.
— Понеже сте ми симпатичен, господин Хогбен, пък и като компенсация за това, че току-що научихте как ще бъдете рециклиран, ще ви обясня някои неща. Първо, за разлика от Земята в нашето общество не е прието да се изказват критични съждения по отношение на създателите ни. А що се отнася до дълга ни към тях, то всеки от нас го изпълнява по-често или по-рядко на сцената и в киното в зависимост от честотата на цитиране на автора в университетските курсове по литература и изкуства на Земята. А през останалото време ние сме свободни да се държим както си искаме. Но на вас ви е простено да се заблуждавате, защото сега пристигате. Ние не сме някакви застинали образи, както сигурно си мислите, господин Хогбен, а живи герои.
— А защо лишавате мен от тази привилегия, драги? Или сега ние двамата с вас разиграваме…
В този миг вратата се отвори и строг глас обяви:
— Станете, влиза съдът!
Заповедта беше формална, защото единствените присъстващи стояха прави. Пък и жизнерадостната аура на нисичкия веселяк с прошарената брада и големия търбух, дето с тромаво достойнство се намъкна в кабинета, май изобщо не обръщаше внимание на протокола. А след нея в съдебната зала нахлу пищна средновековна обстановка с арабски привкус и с един замах премахна стерилната белота.
— Здрасти, синьори. Обедът беше чудесен. И денят е хубав, нали?
— Наистина е хубав, дон Санчо Панса — тутакси се съгласи с новопристигналия Йозеф К.
— А мога ли да знам кого наричате дон Санчо Панса, синьор?
— Вас, ваше благородие — смути се Йозеф К. — В този съд не се стъпвал друг Санчо Панса, освен този, който сега се мъчи да се намести по-удобно на скамейката.
— Щом е тъй, драги — рече Санчо, — запомнете, че нито аз, нито някой друг в моя род е бил някога дон. Наричат ме просто Санчо Панса, Санчо се казваше баща ми, Санчо — и дядо ми и всички бяха Пансовци без всякаква прибавка на дон или доня. Струва ми се впрочем, че в Библиотеката има навярно повече доновци, отколкото камъни. Но стига толкова — господ ме разбира и ако ще да трае този съд_ само два дни, аз ще изплевя всички тези доновци_, които сигурно досаждат като комари.
Старият Хогбен изслуша дълбокомисления диалог между Йозеф К. и Санчо Панса със зяпнала уста. Добре, че роднините му не бяха наоколо да го видят, а присвяткващата аура донякъде запазваше достойнството му. Значи цялата му пледоария досега беше отишла на вятъра?!
— Хей, писна ми от тия щуротии! Някой ще благоволи ли да ми обясни какво става тук? — викна той, щом най-сетне се окопити.
— Синьор адвокат — благо обърна се Санчо Панса към Йозеф К., — защо така имам чувството, че вашият подопечен не е подготвен морално за този съд?
— Кого наричате адвокат, господине? — не преставаше да крещи вбесеният Хогбен.
Но съдията явно беше свикнал с изнесените гласове на хората от Средиземноморието, защото не се обиди. Той кротко му направи забележка:
— Не господине, а Санчо, драги. Току-що обясних на вашия адвокат, че трябва да ме наричате просто Санчо.
— Искате да кажете, че вие сте съдията, а този нещастник до мен, е моят адвокат? — втрещи се Хогбен.
— Да, драги. И трябва да се радвате на късмета си, защото младият Йозеф е много печен защитник. Макар и да е малко зелен на вид, той натрупа страшно много опит, докато се е защищаваше сам. Трябва да изтъкна, че всички се гордеем с него. През целия си живот той е губил само едно дело — собственото си. Но може да се каже, че и него не загуби по своя воля, ами така реши създателят му. Пък на нас не ни е отредено да се бъркаме в тия работи.