— Близнаците… — сведе глава Ана-Мария. — Близнаците ме объркват, скъпи. Връхлетяха някак изведнъж и събудиха майчиния ми инстинкт с разтърсваща сила. И аз, самата, съм объркана и не мога да се позная, скъпи! Но сега те са най-важното нещо за мен… — взе да се оправдава лъвицата и нежно погали ореола на момиченцето, а после гальовно прокара длан по смешно настръхналата ефимерна козина от светлина на лъвчето, но очите й живееха свой живот и оперираха ли оперираха невидимите общи бели дробове на сиамските й близнаци, като се мъчеха да ги разделят справедливо между тях.
Хък не вярваше на очите си. Тя не смееше да предприеме нищо без Майстора. Неговата смела лъвица приличаше досущ на рижа Мадона, извадена от картина на стария му приятел Леонардо да Винчи или по-скоро на Рафаело.
— Да разбирам ли, че вече нямаш нищо против да потърся Майстора…? — иронично повдигна вежди Хък — …И нашето драконче? — добави той, а стоновете в ъгъла внезапно секнаха и горката кучка замря в трепетно очакване.
— Не бъди жесток, скъпи! — тихо рече лъвицата и избърса с опакото на ръката навлажнените си от взиране очи.
Старият шаман надигна глава:
— Върви, върви. И престани да я измъчваш! А ние тук ще държим попа вързан, та да е мирно селото — тъжно се усмихна Таоа, като кимна към кивота.
— Там е страшничко, Хък — поклати красивата си глава лъвицата и стисна по-силно душите на чадата си. — Пълно е с всякакви харпии, фурии и демони. Човек може да получи помощ само от майка ти… Но трябва да е от рода Хогбен. Аз вече не смея да рискувам. А ти върви, но се пази! — строго рече тя и надигна хлапетата в ръцете си, сякаш искаше да му напомни, че е станал баща и има нови отговорности.
Хък понечи да хукне към Лоното на живота, но се наложи да изслуша строгите и подробни напътствия на Ана-Мария как да се справи с концентрираното зло в Плодовитата пустота. Всъщност напразно загуби половин час. Съветите на лъвицата изобщо не предвиждаха, че канарата, на която се озова, гмуркайки се в кошчето за рециклиране на герои, ще бе претъпкана като чакалнята на токийска гара след края на работния ден.
Работата бе там, че когато фалшивият крал Артур връхлетя върху капитан Ореляно и го събори на земята, на педя от очите му не лъсна осеяният със стружки мазен под на работилницата, а сивокафеникава скала. На две крачки от мародера се мъдреше Трипио, опуленият Таласъм все така си стърчеше до него с вдигнати ръце, а умисленият Бегемот тъжно клатеше глава. Мефистофел никакъв не се виждаше, но затова пък зад котарака се бе ширнал безбрежен, ослепително син, разбунен океан.
Усмиряването на дон Франсиско им отне няколко минути, а после изведнъж от небето заваляха хора. Първо, с писък се изсипа Томи. А докато Хък от рода Хогбен разбере какво става, засищайки пътьом с целувки и милувки копнежа по новата любима, изострен след принудителната им раздяла, ето че на главите им се натряска и неговият двойник.
— А бе тая тъпа канара да не е някакъв хан?! — изпищя Таласъма, на който му писна да гледа как най-добрият му приятел се мляска с оная никаквица, дето падна от облаците и отвори такава дупка, та чак небето се продъни.
— Ха, още един Хогбен! — засмя се през сълзи Томи.
Огромните кавалерийски мустаци на Бегемот щръкнаха като антени и той подуши непознатия:
— Тоя мирише досущ като тебе, Арчи. Да не сте еднояйчни близнаци?
— Позволете да отбележа, господин котарак — обади се Трипио. — Навярно става дума за двуяйчни близнаци, защото никак не си приличат.
— Отче Карвахал, в името на старото ни приятелство, измъкни ме от тази каша. Станала е някаква грешка! — изпъшка овързания с тел от бездънното чекмедже за резервни части на робота дон Франсиско де Ореляно.
В суматохата около валежа на хора, той бе успял да установи, че може да се измъкне от клопката само като се хвърли от скалата в разбунения океан или се пребие на плажа.
— Ще ти дам аз една грешка, гадняр такъв! — писна Таласъма и подвикна на Трипио: — Приятелю, я измъкни от вълшебния си търбух няколко по-дълги гвоздея, та да го приковем на тая скала като Прометей. Предполагам, че все ще се намери кой да му изкълве черния дроб. В краен случай аз…
Таласъма изведнъж млъкна, заинтригуван от диалога, който се поведе между двамата потомци на рода Хогбен.
— Така изглеждаш значи?
— Да… Временно.
— Това донякъде смекчава досадните неудобства, макар че в Библиотеката са се нагледали и на по-големи дивотии.
— Забелязах.
— Не ми изглеждаш на много учуден.
— Предполагах нещо такова, като видях каква каша се забърка наоколо малко след като се появих.