— Ами тоя гадняр кога ще го оковаваме на скалата? — писна Таласъма.
Хък направи знак с очи на Арчи, че не е съгласен да оставят дон Франсиско зад гърба си. Злощастният мародер чинно се скатаваше и само очите му щъкаха по лицата на жадуващите да го линчуват. След появата на отец Карвахал обаче той видимо се бе поуспокоил.
— Засега ще отложим наказанието му, Таласъме — взе да увещава приятеля си, Арчи, като го погали по щръкналите коси и после го прегърна със свободната си ръка. — Заедно ще решим какво да го правим, когато се измъкнем оттук.
— Хм. Добре — неочаквано бързо се съгласи метлата, доволна, че зае почетното място до любимата на своя приятел. — Но искам да върви пред мен, за да го държа под око. Та, ако реши да свърне нанякъде, да го хлопна по главата.
— Разбрахме се. Вземи Трипио и Бегемот да ти помагат.
Котаракът се изплю, извърна глава и зарея поглед в океана, а Трипио награди с една пияна вишна Таласъма за проявеното благоразумие.
— Или съм много тъпа и не виждам парадното стълбище, или вие сте луди — обади се Томи от прегръдката на Арчи. — Не ми е ясно как ще слезем от тази канара, без да се пребием.
Внезапно шумът на прибоя в подножието на страховития зъбер утихна. Сред мътилката на крайбрежните води се зароди въртоп. Завъртя се бясно досущ като пришпорен от магия часовник на вещица и мигом прогони бялата пяна. Сетне вихърът взе да набъбва и да набъбва, сякаш океанът забременя и някакъв призрачен исполински зародиш се мъчеше да се надигне от лоното му в кристалните дълбини. Водният смерч наедря като преял питон, устреми се във висините, опря в небето, за миг сякаш се поколеба накъде да тръгне и застрашително пое към канарата.
— Торнадо! Сега я втасахме! — изпищя Таласъма, но Арчи го сграбчи по здраво и притисна Томи към гърдите си.
Имаше нещо гнило в този необуздан божествен водоскок. Готов да помете всичко наоколо, гигантският воден вихър се въртеше бясно обратно на часовниковата стрелка, както подобава на всеки смерч на края на света, но близо до основата му, на равнището на очите им, сред пощръклялата стихия абсолютно неподвижно се мъдреше уютен призрачен хол със седем кресла, наредени в полукръг край ниска маса, отрупана със закуски и димящи чаши чай или, може би, кафе.
— Асансьорът на мама пристигна! Моля, заповядайте, дами и господа! — не се стърпя Хък и с театрален жест покани компанията си на разпивка като стар читалищен факир на бенефиса си в селската кръчма.
Откъм хола се спусна подвижен мост, досущ като в някой средновековен замък, готов да приюти кралските особи. Защото и този беше застлан с плюшена червена пътека. И на седемте самураи не им остана нищо друго освен да поеме към неизвестното, закусвайки по пътя.
— Е, това наричам аз обслужване! — възторжено изфъфли Таласъма с пълна уста, миг след като се настаниха в хола. — Че то било хубаво да се гътнеш с връзки!
Чудовищният воден фалос изглежда остана доволен от гостите, защото взе да спада и нежно свали призрачната им обител на златистия пясък.
— Ей, госпожо, почакайте малко! Още не съм свършил! — писна летящата метла. — Толкова много лапачка бива ли да се прахосва?!
Но не се наложи Таласъма да прекъсва пиршеството, защото торнадото плавно полегна на сушата и взе да се извива като монорелсов път, а краят му се загуби някъде в далечината и призрачният хол бавно потегли към планината. Сега и други шумно посегнаха към закуската. Атмосферата някак си се разведри. Трипио взе да опитва като вещ дегустатор от ястията и съсредоточеният му вид подсказваше, че нещо си записва. Дори Бегемот се отпусна и отвори бутилка шампанско, защото не пиеше чай. Само Хък и Арчи се бяха вглъбили в себе си и дори Таласъма не посмя да се намеси в неведомия разговор с океана.
А щом златистият пясък свърши, под нозете им се ширна безкрайно море от цветя. Беше много странна градина или по-скоро разсадник, защото цветята наистина бяха прекрасни, но едно с едно не си приличаха. Водната струя все така бясно се въртеше, ала те дори не потрепваха, сякаш бяха от различни светове.
Най-после Хък се усмихна и кимна на някого, а Арчи се пресегна и понечи да откъсне едно цвете от поляната, но то се измъкна заедно с луковицата от влажната пръст. И Томи побърза да избърше ръцете си, за да го поеме:
— Божичко! — възкликна тя, когато ароматът я облъхна. — Това да не е цветето на Колъридж?
— Тоя пък кой е? — най-после прояви интерес към заобикалящите го природни дадености Таласъма.
— Един мой приятел — обади се Хък.
— Градинар ли е?
— Не. Поет — засмя се Хък. — Много обичаше да задава въпроси. Ако човек се озове насън в Рая и получи едно цвете като свидетелство, че е бил там, и събуждайки се, намери това цвете в ръката си… какво значи това?