Заседанието бе свършило. Не бе продължило дълго. Обсъждаха се съмненията и въпросите, внушавани от трудния математически проблем да се справят с умствен мутант от неизвестна порода. Трябваше да се вземат предвид всички гранични пермутации.
Дали вече можеха да са сигурни? Някъде в тази област на космоса — на достатъчно близко разстояние, ако се мереше в галактичен мащаб — се намираше Мулето. Какво щеше да предприеме той?
Беше доста лесно да се справят с неговите хора. Те бяха реагирали и реагираха — съобразно плана.
Но как щеше да действа Мулето?
4. Двама мъже и старейшините
Старейшините в този район на Росем не изглеждаха точно такива, каквито можеха да се очакват — същински представители на своята селска класа, само че малко по-възрастни, по-властни и не толкова приятелски разположени, колкото останалите.
Съвсем не.
Достойнството, което ги бе отличило при първата среща, се бе засилило, докато се превърна в преобладаващата им характеристика.
Седяха около овалната си маса като важни и бавноподвижни мислители. Повечето бяха прехвърлили физическия разцвет на силите си, макар че малцината, които притежаваха брада, я носеха къса и добре подстригана. И все пак доста от тях изглеждаха под четиридесетте, сякаш за да бъде съвсем очевидно, че названието „старейшини“ беше израз по-скоро на уважение, отколкото буквално описание на възрастта.
Двамата от космоса седяха в единия край на масата и сред тържествената тишина, съпътстваща доста скромната храна, която изглеждаше повече церемониална, отколкото питателна, попиваха новата атмосфера.
След като се нахраниха и една-две почтителни реплики — твърде къси и обикновени, за да се нарекат речи — бяха изречени от онези старейшини, които явно се ползваха с най-голям авторитет, сред събраните се възцари непринуденост.
Подчертаното достойнство, съпровождащо тържественото посрещане, отстъпи пред добродушните и прости селски качества — любопитство и приятелско разположение.
Струпаха се около двамата чужденци и ги заляха с поток от въпроси.
Питаха дали трудно се управлява космически кораб, колко души са необходими за това, дали е възможно да се направят по-добри двигатели за техните наземни коли, дали е вярно, че на други светове рядко вали сняг, както се говореше, че е на Звездокрай, колко хора живееха в техния свят, беше ли той толкова голям, колкото Звездокрай, дали бе далеч, как се изпридаха дрехите им и какво им придаваше металния блясък, защо не носеха кожи, всеки ден ли се бръснеха, що за камък красеше пръстена на Притчър… — списъкът се удължаваше.
И почти винаги въпросите се отправяха към генерала, сякаш, също както старейшината, те автоматично го обличаха с по-голяма власт. Притчър се видя принуден да отговаря все по-надълго. Като че ли беше попаднал сред тълпа от деца. Въпросите им бяха изпълнени с безкрайно и обезоръжаващо изумление. На страстното им желание да знаят не можеше да се устои.
Генералът обясни, че не е трудно да се управляват космическите кораби, а екипажът зависи от размерите им и се състои от един до много хора, че не познава в подробности двигателите на техните наземни коли, но те несъмнено могат да се подобрят, че климатът на различните светове е безкрайно разнообразен и че стотици милиони живеят в неговия свят, само че той е значително по-малък и по-незначителен от великата империя на Звездокрай, че дрехите им са от силициеви пластмаси, в които металният блясък се получава по изкуствен път, като се ориентират подходящо молекулите по повърхността, и че могат да се нагряват, така че не са им необходими кожи, че не се бръснат всеки ден, а камъкът на пръстена му е аметист… Списъкът се удължаваше. Установи, че противно на желанието си, се разтапя с тези наивни провинциалисти.
И когато отговаряше, старейшините шепнешком се разбъбряха, сякаш обсъждаха получената информация. Трудно беше да се следят техните диалози, защото говореха на собствената си версия на универсалния галактичен език, която поради дългата раздяла с теченията на живия говор бе станала архаична.
Би могло да се каже, че кратките забележки помежду им почти достигаха границата на възприятие, но някак успяваха да се изплъзнат от лепкавите пипала на схващането.
Докато накрая Чанис ги прекъсна.
— Добре, господа, а сега вие трябва да ни отговаряте известно време, защото ние сме чужденци и се интересуваме от всичко, което можем да узнаем за Звездокрай.