Выбрать главу

— Нима си почитател на селските добродетели?

— Не, звездите са ми свидетели! — Чанис сякаш се забавляваше от подобна идея. — Само изтъквам значението на всичко това. Явно Звездокрай е способен администратор — ефикасен в напълно различен смисъл от ефикасността на старата Империя, Първата Фондация или дори на нашия Съюз. Те всичките са осигурили някаква механична продуктивност на своите поданици, но в замяна на по-малко духовни ценности. А Звездокрай дава щастие и удовлетворение. Не виждаш ли, че цялата насоченост на тяхното господство е различна? Не е физическа, а психологическа.

— Наистина ли? — Притчър си позволи известна ирония. — А ужасът, с който старейшините говореха за наказанията за предателство от страна на тези добросърдечни администратори психолози? Как се вмества това в твоята теза?

— Били ли са те обект на наказание? Говориха само за нечии чужди наказания. Изглежда знанието за възможните санкции им е така добре внушено, че не е необходимо да се използва самото наказание. Подходящата умствена настройка е толкова добре закрепена в мозъците им, че съм сигурен — на планетата няма нито един войник от Звездокрай. Не разбираш ли това?

— Ще го разбера може би — отвърна хладно Притчър — когато се срещна с губернатора. Ами, между другото, ако нашата умствена настройка е обработена?

Чанис отвърна с брутално презрение.

— Ти би трябвало да си свикнал с това.

Притчър пребледня като платно и с усилие се извърна. Този ден не си проговориха вече.

В тихото безветрие на мразовитата нощ, докато се вслушваше в леките сънни движения на другия, Притчър безшумно настрои ръчния си предавател на ултракъси честоти, на които не се настройваше предавателя на Чанис, и с леки докосвания на нокътя на пръста си се свърза с кораба.

Отговорът бе затруднен от периодични безшумни вибрации, които едва се долавяха над границата на усещанията.

— Има ли вече някакви съобщения? — попита два пъти Притчър.

— Никакви. Непрекъснато чакаме — му отговориха на два пъти.

Стана от леглото. В стаята беше студено и той се загърна в одеяло, когато седна на стола и се загледа навън в струпалите се звезди, толкова различни по блясъка и сложното си подреждане от равномерната мъгла на Галактичната леща, доминираща сред нощното небе на родната му Периферия.

Някъде там сред звездите беше отговорът на усложненията, които го объркваха, и той изпита желание това решение най-сетне да се получи и да сложи край на всичко.

За кой ли път се запита беше ли прав Мулето — дали „покръстването“ го бе лишило от твърдата и решителна самоувереност. Или това се дължеше просто на възрастта и постоянните промени през последните години?

Всъщност беше му напълно безразлично. Беше уморен.

Губернаторът на Росем пристигна почти без никаква парадност. Единственият му придружител беше униформеният мъж, който управляваше наземната кола.

Машината беше с луксозен дизайн, но на Притчър му се видя ненадеждна. Завиваше тромаво, на няколко пъти явно запридръпва — както изглежда при твърде бързата смяна на предавките. От конструкцията й веднага ставаше ясно, че се движи с химическо, а не с атомно гориво.

Звездокрайският губернатор пристъпи внимателно върху тънкия слой сняг и мина между двете редици от почтителни старейшини. Не ги погледна, а бързо влезе. Те го последваха.

От определените им места двамата мъже от Съюза на Мулето го наблюдаваха. Беше набит, доста як, но не особено внушителен.

И какво от това?

Притчър се наруга заради разстроените си нерви. Разбира се, лицето му оставаше ледено спокойно. Не се беше издал пред Чанис, но много добре знаеше, че кръвното му налягане се е повишило и гърлото му е пресъхнало. Не ставаше дума за физически страх. Не беше от онези тъпаци без въображение, съставени сякаш от месо без нерви, които бяха твърде глупави, за да изпитват страх въобще — той можеше да разпознае физическия страх и да го преодолее.