Но това беше нещо различно. Друг страх.
Хвърли бърз поглед към Чанис. Младият мъж лениво разглеждаше ноктите на едната си ръка и спокойно чоплеше някаква дребна грапавина.
Нещо в душата на Притчър се възмути дълбоко. Как можеше Чанис да се опасява от умствена манипулация?
Генералът въздъхна и се замисли. Какъв бе бил преди Мулето да преобрази същността му на непоклатим демократ? Беше му трудно да си спомни. Не можеше да определи мисловната си категория. Нямаше как да прекъсне омоталите го проводници, които го свързваха емоционално с Мулето. Рационално той можеше да си припомни, че на времето се бе опитал да убие Мулето, но макар и да се напрягаше до краен предел, не успяваше да възпроизведе тогавашните си чувства. Ала това вероятно се дължеше на защитата на собственото му съзнание, защото при интуитивната мисъл какви биха могли да са тези чувства — без да осъзнава подробностите, а само усещайки насочеността им — започваше да му се повдига.
Ами ако губернаторът се намесеше в съзнанието му?
И ако нематериалните умствени пипала на Втората Фондация се вмъкнеха в емоционалните пукнатини на същността му, ако ги разбъркаха и ги съединяха отново…
Първият път не бе усетил нищо. Не бе имало болка, умствено сътресение, нито дори чувство за някаква загуба. Винаги бе обичал Мулето. Ако много отдавна въобще бе имало време — например преди тези пет кратки години, когато не го бе харесвал, а мразил, то сега това беше просто ужасна илюзия. Мисълта за нея го смущаваше.
Но не бе имало болка.
Дали срещата с губернатора щеше да го повтори? Дали всичко, случило се преди — цялата му служба при Мулето, насоката на живота му — щеше да се разтвори в мъглата, в съня за другия му живот, в който се съдържаше думата демокрация? Мулето — също сън, а цялата му вярност към Звездокрай…
Той се извърна рязко.
Изпитваше желание да повърне.
Тогава гласът на Чанис отекна в ушите му.
— Мисля, че е това, генерале.
Притчър се обърна отново. Един старейшина беше отворил тихо вратата и стоеше на прага с израз на достойно и спокойно уважение.
— Негово превъзходителство губернаторът на Росем от името на владетелите на Звездокрай има удоволствието да даде разрешение за аудиенция и желае да се явите пред него — съобщи той.
— Разбира се — отвърна Чанис, оправи с дръпване колана си и намести на главата си росемийската качулка.
Притчър стисна зъби. Това беше началото на истинската рискована игра.
Губернаторът на Росем не поразяваше със своя външен вид. Най-напред, беше гологлав и оредяващата му светлокафява и посивяваща коса му придаваше кротък вид. Изпъкналите вежди се спускаха над очите му, разположени сред фина мрежа от бръчки, а погледът му изглеждаше пресметлив, но свежоизбръснатата му брадичка беше мека и малка и според общоприетата практика на псевдонауката за определяне на характера по костната структура на лицето — изглеждаше „слаба“.
Притчър избегна очите и се загледа в брадичката. Не знаеше, дали това ще му помогне и дали въобще нещо би могло да помогне.
Гласът на губернатора беше писклив, но равнодушен.
— Добре дошли в Звездокрай. Приветстваме ви в мир. Нахранихте ли се?
Ръката му — с дълги пръсти и възлести вени — направи почти кралски жест към масата с формата на латинската буква „U“.
Те се поклониха и седнаха. Губернаторът беше от външната страна на извивката, те от вътрешната, а по протежение на крилата се наредиха двойни редици старейшини.
Губернаторът говореше с къси, резки изречения, похвали храната като внесена от Звездокрай и тя наистина беше някак различна, макар и не кой знае колко по-добра от грубата храна на старейшините, напомни с пренебрежение за климата на Росем, подметна сякаш случайно нещо за сложнотиите на космическите пътешествия.
Чанис говореше малко, Притчър мълчеше.
После всичко свърши. Приключиха с малки сварени плодове; салфетките бяха употребени и захвърлени, а губернаторът се облегна назад.
Малките му очи заблестяха.
— Разпитах за вашия кораб. Естествено, бих желал да се погрижат подобаващо за него й да го ремонтират. Съобщиха ми, че не е известно местоположението му.
— Вярно — отвърна безгрижно Чанис. — Оставихме го в космоса. Голям кораб е, подходящ за продължителни пътувания, понякога във враждебни райони и сметнахме, че ако се приземи тук, може да породи съмнения относно миролюбивите ни намерения. Предпочетохме да кацнем сами и невъоръжени.
— Приятелска постъпка — коментира губернаторът без особено убеждение. — Голям кораб, казахте?