— На двадесет и девет, господин Турбор.
— Хм-м-м. И вие ли сте електроневролог? Известен?
— Само изучавам тази наука. Но работя упорито и съм облагодетелстван от обучението на Клайзе.
Мун се намеси. При напрежение леко заекваше.
— Аз… аз бих искал да… да започнете вие. Мисля, че всич… всички говорят прекалено много.
Доктор Даръл повдигна вежди и погледна към Мун.
— Прав сте, Хомир. Започвайте, Пелеас.
— Не още — отвърна Пелеас Антор бавно, — защото преди да започнем, макар да оценявам чувствата на господин Мун, трябва да поискам данни за мозъчните вълни.
— Какво е това? — намръщи се Даръл. — За какви мозъчни вълни намеквате?
— Моделите на всички вас. Вие взехте моите, доктор Даръл. Налага се аз да снема вашите и на всички останали. И трябва сам да извърша измерванията.
— Няма причини да ни се доверява, Даръл — рече Турбор. — Младежът има право.
— Благодаря ви — каза Антор. — Тогава, ако ни поведете към вашата лаборатория, доктор Даръл, ние ще ви последваме. Тази сутрин си позволих да проверя апаратурата ви.
Науката енцефалография беше едновременно и нова, и стара. Стара в смисъл, че познанието за микротоковете, пораждани от нервните клетки на живи същества, принадлежаха към онази огромна категория от човешки знания, чиито източник бе напълно загубен. Беше знание, проблеснало още в зората на човешката история…
И в същото време беше нова. Фактът за съществуването на микротокове дремеше през десетките хиляди години на Галактическата империя като един от онези ярки и причудливи, но достатъчно безполезни раздели на човешкото познание. Някои се бяха опитвали да класифицират вълновото излъчване на мозъка при сън и бодърстване, в покой и при стрес, спрямо болния и здравия човек, но дори и най-широките понятия имаха безбройни опорочаващи ги изключения.
Други бяха опитвали да докажат съществуването на групи мозъчни вълни, аналогични на добре известните кръвни групи, и да сведат човешката външност до определящ фактор. Това бяха расистки настроени личности, които твърдяха, че хората се делят на подвидове. Но подобна философия не можеше да процъфти, противопоставяйки се на вселенската енергия, съдържаща се в колосалната Галактическа империя. А тя бе политическа същност, която обхващаше дванадесет милиона звездни системи — от централния свят на Трантор (сега великолепен и невъзможен спомен от великото минало) до най-самотния астероид в Периферията. Освен това в обществото, отдадено, както беше това при Първата Империя, на физическите науки и неодушевената технология, някакъв неясен, но мощен тласък отхвърляше встрани изучаването на мозъка. Това не беше особено престижно, защото не можеше да донесе незабавна полза, и тъй като не беше доходно, се финансираше зле.
След разпадането на Първата Империя настъпи раздробяване на организираната наука и тя отстъпи по-назад дори от основните принципи на атомната енергия — към химическата енергия на въглищата и петрола. Разбира се, единственото изключение беше Първата Фондация, където искрата на науката се съживяваше, разпадаше се, поддържаше се и се разгаряше в пламък. Но и там управляваше физикалното, а мозъкът, с изключение на хирургията, беше пренебрегната област.
Хари Селдън пръв изрази онова, което по-късно започна да се приема като истина.
„Невралните микротокове — бе казал той на времето, — са носители на искрата на всеки променлив импулс и реакция, съзнателен или подсъзнателен. Мозъчните вълни, записани върху карирана хартия в треперещи върхове и вдлъбнатини, са огледало на комбинираните мисловни импулси на милиарди клетки. Теоретичният анализ ще разкрие мислите и емоциите на индивида до най-малките подробности. Би трябвало да се намерят разлики, които се дължат не само на големи физически недостатъци, наследени или придобити, но също и на променящи се състояния на чувствата, на усвоеното образование и опит, дори на нещо толкова фино, като промените във философията за живота на субекта.“ Но даже Селдън не бе постигнал нещо повече от предположение.
А сега в продължение на петдесет години хората от Първата Фондация се втурваха в този неимоверно огромен и сложен склад на нови познания. Естествено, подходът беше осъществяван чрез нова техника, като например „вживяването“ на електроди в шевове на черепа, поставяни по нови начини, които позволяваха да се осъществява контакт направо със сивите клетки, без да е необходимо дори да се бръсне част от косата. А съществуваше и записващо устройство, което автоматично отбелязваше данните за мозъчните вълни като цяло и като отделни функции на шест независими променливи величини.