— Но не можем да позволим всичко да зависи от едно безумно дете!
— Тя не е безразсъдна и ние нямаме избор. Не е било необходимо да напише писмото, но тя го е направила, за да не допусне да се обърнем към полицията и да обявим, че едно дете се е загубило. Писмото й подсказва как да превърнем цялата работа в приятелско предложение от страна на Мун да вземе със себе си за кратка ваканция дъщерята на един приятел. И защо не? Той ми е приятел от близо двадесет години. Познава я, от тригодишна, откакто се върнах с нея от Трантор. Съвсем естествена постъпка и всъщност би трябвало да намали подозрението. Един шпионин не води със себе си четиринадесетгодишна племенница.
— Така. А как ще постъпи Мун, когато я открие?
Доктор Даръл повдигна вежди.
— Не мога да кажа… ала предполагам, че тя ще се справи с него.
Но нощем къщата се оказваше твърде самотна и доктор Даръл установи, че съдбата на Галактиката ставаше маловажна при мисълта, че младият лудешки живот на дъщеря му беше в опасност.
Вълнението на „Унимара“, макар и да засягаше по-малко хора, бе значително по-голямо.
В багажния отсек Аркадия установи, първо, че й помага опитът, и второ, че й пречи точно обратното.
Така тя посрещна хладнокръвно началното ускорение и със стоицизъм лекото прилошаване, което придружаваше прилива и отлива на първия скок през хиперпространството. Беше изпитвала и двете при космически скокове преди и се бе подготвила за тях. Знаеше също, че багажните отсеци са включени във вентилационната система на кораба и дори могат да се осветяват от стенните панели. Но тях ги изключи, понеже бяха прекалено неромантични. Стоеше на тъмно, както се полага на конспиратор, дишаше съвсем тихо и се вслушваше в различните шумове, които заобикаляха Хомир Мун.
Разнасяха се неразличими звуци, каквито издаваше сам мъж. Тътрене на обувки, търкане на плат в метал, шепот на тапицирано кресло, притиснато от тежест, рязко прещракване на контролното табло или леко потупване на длан по фотоелектрическа клетка.
И все пак накрая именно липсата на опит подведе Аркадия. Във видеокнигите и видеозаписите пътникът без билет сякаш имаше безкрайни възможности за прикриване. Разбира се, винаги съществуваше опасността да бутне нещо, което да падне с трясък, или да кихне — даже там, във видеозаписите беше почти сигурно, че ще кихне. Тя знаеше всичко това и внимаваше. Съзнаваше също, че е вероятно да изпитва жажда и глад. Беше се подготвила за това с провизии от домашния килер. Но оставаха неща, за които никога не се споменаваше във филмите, и Аркадия със смущение разбра, че въпреки най-добрите си намерения можеше да остане скрита в отсека само за ограничено време.
А на едноместен спортен кораб като „Унимара“ обитаемото пространство се състоеше основно от едно помещение, така че не съществуваше дори рискованата възможност да се измъкне от отсека, докато Мун е зает другаде.
С огромно нетърпение чакаше да се разнесат звуците на здрав сън. Ако само знаеше дали хърка… Поне и беше известно къде е разположено леглото и можеше да разпознае шумовете от въртенето в него, когато ги чуеше. Разнесе се продължително поемане на дъх и после прозявка. Зачака в настъпилата тишина, прекъсвана от тихите протести на леглото при промяна на положението или преместване на крак.
Вратата на багажния отсек се отвори лесно при натиска на пръста й и тя подаде глава с изпъната шия…
Последва определено човешки звук, който внезапно се прекъсна.
Аркадия се вкамени. Тишина! Все още тишина!
Опита се да погледне извън вратата, без да движи глава, и не успя. Главата последва очите.
Разбира се, Хомир Мун беше буден — четеше в леглото, окъпан от меката настолна светлина, вглеждаше се с широко отворени очи в тъмнината, а едната му ръка крадливо се промъкваше под възглавницата.
Главата на Аркадия неволно се отдръпна силно назад. После светлината изгасна и гласът на Мун изрече треперливо и рязко:
— Имам бластер и, за бога, ще стрелям…
— Това съм аз. Не стреляй! — изпищя Аркадия.
Забележително е колко крехко цвете е романтиката. Нервен човек с оръжие в ръка можеше да развали всичко.
Светлината отново се разля из целия кораб, а Мун беше седнал в леглото. Леко посивелите косми по гърдите му и наболата еднодневна брада му придаваха напълно измамен вид на непочтеност.
Аркадия пристъпи извън отсека, като подръпваше якето си от метален, за което се предполагаше, че е гарантирано немачкаемо.
След миг на объркване, при което едва не изскочи от леглото, но се усети и само придърпа чаршафа до раменете си, Мун измърмори:
— Как… как… какво… — нищо свързано не му се разбираше.