— Ще ме извиниш ли за минутка? — каза хрисимо Аркадия. — Трябва да си измия ръцете. — Познаваше разположението на помещенията в кораба и бързо се измъкна. Когато се върна отново, придобила кураж, Хомир Мун вече стоеше пред нея в овехтял отвън, но подплатен с блестящ пухкав материал отвътре халат.
— В името на всички черни дупки на космоса… какво пра… правиш на този кораб? Ка… как си се вмъкнала? Какво ми… мислиш, че ще трябва да правя с теб? Какво въобще става тук?
Би могъл да задава въпроси до безкрайност, но Аркадия мило го прекъсна.
— Просто исках да дойда с теб, чичо Хомир.
— Защо? Че аз никъде не отивам!
— Тръгнал си за Калгън, за да събереш информация за Втората Фондация.
Мун нададе див рев и напълно падна духом. За един ужасяващ миг Аркадия помисли, че ще изпадне в истерия или ще започне да си бие главата в стената. Той продължаваше да държи бластера и докато го наблюдаваше, усети корема си да се превръща в ледена буца.
— Внимавай… успокой се… — успя само да каже тя.
Но Мун макар и с усилие си върна сравнително нормалното състояние и хвърли бластера върху леглото с такава сила, че би трябвало той да се задейства и да пробие дупка в корпуса на кораба.
— Как си се качила? — попита той бавно, като много внимателно процеждаше всяка дума през зъби, за да не се разтрепери, преди да я изрече.
— Беше лесно. Просто влязох в хангара с моя куфар и казах „Багажа на господин Мун“ и пазачът само махна с ръка, без дори да вдигне поглед.
— Знаеш, че ще трябва да те върна — заяви Хомир и при тази мисъл бе изпълнен със задоволство. Космосът му бе свидетел, че вината не беше негова.
— Не можеш — спокойно отвърна Аркадия, — защото ще привлече внимание.
— Какво?
— Ти знаеш. Уместно беше именно ти да отидеш на Калгън, защото е естествено за теб да помолиш за разрешение да прегледаш архивите на Мулето. И се налага да бъдеш толкова естествен, че да не предизвикаш никакво съмнение. Ако се върнеш с контрабанден пътник на борда, това би могло да влезе в телевизионните новини.
— Откъде са ти дошли наум те… тези мисли за Калгън? Такива… де… детинщини… — разбира се, беше прекалено словоохотлив, за да е убедителен, дори за някой, който не знаеше, колкото Аркадия.
— Чух всичко — тя успя напълно да потисне напиращата в нея гордост — с помощта на звукоприемник. Зная всичко, така че се налага да ми позволиш да те придружа.
— А какво ще каже баща ти? — той изигра бързо коза си. — Доколко му е известно, може и да си отвлечена… мъртва.
— Оставих бележка — отвърна тя, като го „прецака“ и той вероятно знае, че не трябва да вдига шум или да предприема нещо. Сигурно ще получиш космограма от него.
За Мун единственото обяснение беше в някаква магия, защото две секунди след като Аркадия млъкна, се разнесе бурният звън на приемателя.
— Обзалагам се, че е баща ми — подхвърли Аркадия.
Наистина беше той. Съобщението не беше дълго и беше адресирано до нея. Гласеше: „Благодаря за чудесния подарък, който съм сигурен, че си използвала добре. Забавлявай се.“
— Виждаш ли? — каза тя. — Това са нареждания.
Хомир свикна с нея. След известно време беше дори доволен, че е на кораба. Накрая се чудеше как ли би се справил без момичето. Тя бърбореше! Беше възбудена! И най-вече изглеждаше съвсем безгрижна. Знаеше, че Втората Фондация е неприятелят, но това не я безпокоеше. Известно й беше, че на Калгън той трябваше да работи с вражески настроена администрация, но едва сдържаше нетърпението си.
Вероятно, защото беше на четиринадесет години.
Във всеки случай, сега едноседмичното пътуване означаваше диалог, а не самоанализ. Разбира се, разговорите не бяха твърде поучителни, тъй като засягаха почти изцяло схващанията на момичето как ще е най-добре да се отнесат към владетеля на Калгън. Забавни и глуповати, но изказвани тежко и обмислено. Хомир установи, че може истински да се усмихва, докато я слушаше, и се питаше от какъв ли точно бисер на историческата проза е извлякла понятията си за голямата Вселена.
Беше вечерта преди последния скок. Калгън се виждаше като ярка звезда сред полупразните покрайнини на Галактиката. В телескопа на кораба планетата беше бляскаво петно с едва забележим диаметър.
Аркадия седеше с кръстосани крака в единственото удобно кресло. Носеше памучни панталони и не твърде широка риза, които принадлежаха на Хомир. Собственият й по-женствен гардероб бе изпран и изгладен за приземяването.
— Знаеш ли, ще пиша исторически романи — каза тя. Беше съвсем доволна от пътуването. Чичо Хомир нямаше нищо против да я слуша и това правеше разговора много по-приятен, когато можеш да говориш на интелигентен човек, който се отнася сериозно към онова, което казваш.