И не зная защо иска да се бис с нас. Неизбежно ще загуби, както става с всички. Вероятно е в Плана, но понякога си мисля, че трябва да е порочен тоя план, щом в него има толкова сражения и убийства, макар да не мога да кажа нищо срещу Хари Селдън, който, сигурна съм, знае повече от мен и вероятно съм глупачка, за да го оспорвам. А и другата Фондация е не по-малко отговорна. Те биха могли да спрат Калгън още сега и да оправят всичко. И без това накрая ще го сторят и човек би помислил, че ще се заемат, преди да бъдат нанесени щети…
— Каза ли нещо, Поли? — вдигна очи доктор Даръл.
Очите на Поли се разшириха и после се присвиха.
— Нищо, докторе, нищо. Нямам какво да кажа. Човек би могъл по-скоро да се задуши в тая къща, отколкото да изрече и една дума. Само върши това, върши онова, но опитай се да издумаш нещо… — и тя излезе кипнала от яд.
Напускането и направи на Даръл толкова малко впечатление, колкото и приказките й.
Калгън! Глупости! Чисто физически неприятел! Такива като него винаги бяха побеждавани.
И все пак не можеше да се избяга от настоящата криза. Преди седем дни кметът го бе помолил да стане администратор на Отдела за изследвания и развитие. Беше обещал днес да отговори. Е…
Размърда се неспокойно. Защо именно той? Не можеше ли да откаже? Щеше да изглежда необичайно, а не смееше да постъпи странно. Всъщност какво го интересуваше Калгън? За него имаше само един враг. И винаги бе съществувал единствено той.
Докато беше жива жена му, беше доволен само да отлага задълженията, да се крие. Онези дълги спокойни дни на Трантор с руините на миналото около тях! Тишината на разрушения свят и пълната забрава!
Но тя почина. Едва пет години минаха оттогава, но той разбра, че може да живее, само като се бори срещу неясния и страхотен противник, който го бе лишил от мъжкото му достойнство, като управляваше съдбата му. Това правеше живота нещастна борба срещу предопределен край, превръщаше целия свят в омразна и смъртоносна игра на шах.
Наречете я пречистване — самият той й даваше това име, но борбата придаваше смисъл на живота му.
Най-напред в университета Сантани, където се бе присъединил към доктор Клайзе… Бяха добре преживени пет години.
Но Клайзе беше само събирач на данни. Не можеше да успее в истинската цел. А когато Даръл почувства със сигурност, че е така, разбра, че е време да го напусне.
Клайзе може и да е действал тайно, но сигурно е имал хора, които са работили за него и с него. Имаше пациенти, чиито мозъци е изследвал. Един университет го подкрепяше. Всичко това са били слабости.
Клайзе може да е действал тайно, но сигурно е имало хора, които са били наясно. Разделиха се като врагове. Това беше добре, така се налагаше. Трябваше той да напусне като предал се — в случай че някой ги следи.
Докато Клайзе изготвяше графики, Даръл изследваше математически понятия, съхранявайки ги в съзнанието си. Клайзе работеше с много хора, Даръл — сам. Клайзе в университет, Даръл в тихия си крайградски дом.
И почти беше постигнал успех.
Всеки член на Втората Фондация преставаше да бъде обикновено човешко същество, когато ставаше дума за мозъка му. Най-умният физиолог, най-изкусният неврохимик можеха да не забележат нищо, но разликата трябваше да съществува. И тъй като беше в съзнанието, точно там трябваше да е разпознаваема.
Да вземем човек като Мулето — нямаше съмнение, че хората от Втората Фондация притежаваха неговите способности, независимо дали са им дадени или са придобити — с умението му да разпознава и да управлява човешките чувства, за да се изведе от тях необходимата електронна верига и от там да се извлекат последните подробности чрез енцефалограмата, на която това не можеше да не се открие.
А сега Клайзе се бе върнал в живота му в лицето на неговия пламенен почитател и ученик Антор.
Лудост. Лудост! С неговите графики и таблици на хора, които са били обработвани. Още преди години се бе научил да ги разкрива и каква полза имаше? Искаше ръката, а не инструмента. Въпреки това трябваше да се съгласи да се присъедини към Антор, тъй като това беше по-прикритият начин на действие.
А пък сега щеше да стане администратор на Отдела за изследвания и развитие. Това беше по-нормалният начин! Така той съхраняваше своята „конспирация в конспирацията“. Мисълта за Аркадия го подразни за миг и той я отхвърли с потръпване. Ако го бяха оставили на мира, това никога нямаше да се случи. Ако беше оставен на мира, никой никога нямаше да изпадне в опасност, освен самият той. Ако го бяха оставили…