Владетелят на Калгън се изсмя гръмогласно.
— Заплахи за уплашени деца! Ужасии, с които ще стреснете някой идиот. Хайде, господин Мун, проявих достатъчно търпение спрямо вас! Слушах ви двайсет минути, докато ми дрънкахте с подробности отегчителните глупости, които сигурно са ви стрували доста безсънни нощи, докато ги съчините. Усилията ви са били напразни. Зная, че сте тук не само, за да се ровите в мъртвата пепел на Мулето и да се греете на жаравата, която откриете — дошли сте за нещо повече от онова, което признавате. Не е ли вярно?
В този миг Хомир не би могъл по-успешно да прикрие изписания в очите му страхотен ужас, освен като почти спре да диша. Лорд Стетин го забеляза и тупна по рамото човека от Фондацията така, че той и столът, на който седеше, се разлюляха от удара.
— Добре. А сега нека бъдем откровени. Вие разследвате Плана на Селдън. Известно ви е, че вече е невалиден. Знаете може би, че аз сега съм неизбежният победител — аз и наследниците ми. Хайде, накрая ще бъдете възнаграден, ще получите достоен дял от плячката! Какво ще търсите във Фондацията? Може би очаквате да се предотврати неизбежното поражение? Да се удължи войната? Или изпитвате само патриотичното желание да умрете за вашата родина?
— А… аз… — накрая Мун се задави от заекване и млъкна. От устата му не успяваше да излезе нито дума.
— Ще останете тук — заяви владетелят на Калгън самоуверено. — Нямате избор. Почакайте… — сети се за нещо, което почти бе забравил, — научих, че племенницата ви е от семейството на Байта Даръл.
Хомир изненадано изрече:
— Да — в този миг не можеше да разчита на себе си да каже нищо, освен истината.
— То е забележително семейство във Фондацията, нали?
Хомир кимна.
— На което сигурно няма да търпят да се нав… навреди.
— Да се навреди?! Не ставайте глупак, човече. Обмислям точно обратното. На колко години е?
— Четиринадесет.
— Така! Добре, нито Втората Фондация, нито самият Хари Селдън ще успеят да спрат хода на времето — момичетата да се превръщат в жени.
При тези думи той се извърна на пети и отиде до една тапицирана врата, която отвори със силен замах. После изрева:
— За какво, по дяволите, си довлякла треперещия си скелет тук?
Лейди Калия примигна и рече с приглушен глас:
— Не знаех, че има някой при теб.
— Е, има. По-късно ще си поговорим, а сега искам да видя гърба ти и побързай!
Стъпките й се отдалечиха бързо по коридора и заглъхнаха.
Стетин се върна.
— Тя е останка от междинен период, който продължи твърде дълго. Скоро ще свърши. Четиринайсет ли казахте?
Хомир се взираше в него със съвсем различен от предишния ужас.
Аркадия се стресна, когато вратата се отвори безшумно — подскочи, щом зърна с края на очите си лекото й движение. Пръстът, който я приканваше неистово, доста време не предизвика реакция, а после, сякаш в отговор на предпазливостта, която й налагаше самият вид на бледата, трепереща фигура, тя премина по пода на пръсти.
Стъпките им бяха напрегнато шумолене по коридора. Беше лейди Калия, разбира се, и по неизвестна причина нямаше нищо против да я последва. Поне от нея не се страхуваше.
А защо?
Влязоха в малка тоалетна стая, цялата в сладникаво-розово и пухеста. Лейди Калия застана с гръб до вратата.
— Това беше нашият личен вход към моята… — поде тя, — към стаята ми от неговия кабинет, нали разбирате? Неговия… кабинет!… нали разбирате! — и тя посочи с палец, сякаш дори само мисълта за него разяждаше душата й със смъртен страх. — Такъв късмет… късмет… — с размерите си зениците й сякаш бяха почернили сините й очи.
— Можете ли да ми обясните… — започна Аркадия свенливо.
Но Калия се раздвижи неистово.
— Не, Детето ми, не. Няма време. Моля те, свали си дрехите. Ще ти донеса други и няма да те познаят.
Беше в дрешника, нахвърляше безполезни труфила на купчини по пода, търсеше влудено нещо, което момиче би могло да носи, без да предизвика неканен флирт.
— Ето, това ще стане. Трябва. Имаш ли пари? Ето, вземи ги всичките… и тези — тя сваляше всичко от пръстите и ушите си. — Само си върви у дома… във Фондацията.
— А Хомир, чичо ми — запротестира Аркадия през заглушаващите я гънки на приятно миришещите и луксозни дрехи от метализирана тъкан, които й изхлузваха през главата.
— Той няма да си тръгне. Пучи ще го задържи завинаги, но ти не трябва да оставаш. О, божичко, не разбираш ли?
— Не — Аркадия си наложи да спре. — Не разбирам.
Лейди Калия вкопчи здраво една в друга ръцете си.
— Трябва да се върнеш и да предупредиш вашите хора, че ще има война. Не е ли ясно? — пълният ужас изглежда някак парадоксално бе придал яснота на мислите и думите й, което изобщо не отговаряше на същността й. — Хайде, ела!