Кой ли непознат от стотиците, които минаваха покрай нея и чието докосване тя усещаше, беше човек от Втората Фондация? Кой ли странник би могъл да я погуби незабавно заради престъпното й знание — уникалната осведоменост, — защото й беше известно къде се намира тя, Втората Фондация?
Гласът, който се намеси в мислите й, бе гръмотевица, той замрази вика й в гърлото в безгласна рана.
— Ей, госпожице — рече той раздразнено, — ще използвате ли автомата за билети или просто си стоите тук? За първи път установи, че е застанала пред машината. Поставяш банкнота с висока стойност в поемащото устройство, която изчезва. Натискаш бутона под името на желаното място и билетът излиза заедно с точното ресто, определено от електронно сканиращо устройство, което никога не греши. Беше нещо съвсем обикновено и нямаше причина някой да стои пред него в продължение на пет минути.
Аркадия постави банкнота от двеста кредита в отверстието и внезапно видя бутона с надпис „Трантор“. Трантор, мъртвата столица на загиналата Империя — планетата, на която беше родена. Не стана нищо, само червените цифри се запремятаха, като отчитаха 172,18 — 172,18 — 172,18…
Обозначава недостигащата сума. Още една банкнота от двеста кредита. Изплю към нея билета. Освободи се, когато го докосна, а след него се изсипа и рестото.
Тя го грабна и хукна. Усети мъжът зад нея да се доближава, да търси възможността и той да се възползва от машината, но Аркадия се измъкна пред него, без да се огледа назад.
Ала нямаше накъде да бяга. Всички бяха врагове.
Без да го съзнава, заглеждаше гигантските светещи надписи, които трепкаха във въздуха: Стефани Анакреон, Фермус… Имаше дори един, който изписваше Терминус и тя изпита силно желание да тръгне към него, но не посмя…
За дребна сума можеше да вземе под наем известяващо устройство, което щеше да е настроено за всяко желано от нея направление, и поставено в чантата и, щеше само тя да го чуе петнадесет минути преди времето за отлитане. Но такива устройства са за хора достатъчно лишени от грижи, които могат да поспрат и се сетят за тях.
После, като се опитваше едновременно да се оглежда на две страни, тя се блъсна в някакъв мек корем. Очите й бавно се фокусираха и успя да го погледне. Беше възпълен и по-скоро нисък. Имаше бяла гъста коса, вчесана назад, за да създава ефект „помпадур“, но изглеждаше странно неуместна над кръглото червено лице, което разгласяваше селския си произход.
— Какво става? — рече той най-накрая с откровено примигващо любопитство. — Изглеждате уплашена.
— Съжалявам — измърмори Аркадия обезумяло. — Трябва да вървя. Моля да ме извините.
Но той не обърна никакво внимание на думите й.
— Внимавайте, девойче — каза мъжът. — Ще си изтървете билета. — Той го взе от нейните несъпротивяващи се бели пръсти и го погледна с израз на задоволство. — Така си мислех. — После изрева с бичи рев: — Майко!
Веднага до него се появи една жена, малко по-ниска, още по-закръглена и червендалеста. Нави на пръст немирна сива къдрица, за да я тикне обратно под доста старомодна шапка.
— Татенце — отвърна тя с неодобрителен тон, — защо викаш сред такава тълпа? Хората те гледат, сякаш си побъркан. Да не мислиш, че си във фермата? — тя се усмихна лъчезарно на нереагиращата Аркадия и прибави: — Има мечешки маниери. — После остро му нареди: — Татенце, пусни малкото момиче! Какво правиш?
Но татенцето само размаха билета пред нея.
— Погледни — отвърна той, — тя отива на Трантор.
Лицето на мамичка веднага светна.
— От Трантор ли сте? Пусни й ръката, нали ти казах, татенце. — Обърна претъпкания куфар, който носеше, настрана и с лек, но неумолим натиск принуди Аркадия да седне. — Седнете — рече тя, — и оставете крачката ви да си починат. До един час няма да има кораб, а пейките са заети от спящи безделници. От Трантор ли сте?
Аркадия пое дълбоко въздух и се предаде.
— Родена съм там — отвърна тя дрезгаво.
Мамчето плесна весело с ръце.
— От един месец сме тук и досега не сме срещнали никого от родината. Много мило. Родителите ви… — тя се огледа със съмнение.
— Не съм с родителите си — внимателно отвърна Аркадия.
— Съвсем сама? Малко момиче като вас? — мамчето веднага се превърна в смесица от възмущение и съчувствие. — Как е станало?
— Мамче — татенцето я дръпна за ръкава, — нека ти кажа. Нещо не е наред. Мисля, че е уплашена. — макар да се стараеше да шепне, Аркадия чуваше много добре гласа му. — Бягаше — наблюдавах я — и не гледаше къде върви. Преди да успея да се отдръпна, се сблъска с мен. И знаеш ли какво? Мисля, че е в беда.
— Хайде, затваряй си устата, татенце. Всеки може да се блъсне в теб. — Но тя приседна до Аркадия на куфара, който уморено изскърца под допълнителната тежест, и обгърна с ръка потръпващото рамо на момичето. — Май бягаш от някого, миличка? Не се страхувай да ми кажеш. Ще ти помогна.