През минутата или по-малко, докато гласът доминираше сред огромния купол на космодрума, Аркадия не би успяла да помръдне, дори и цялото зло в Галактиката да се беше съсредоточило в топка и да се бе втурнало към нея.
Можеше да се отнася само за нея. Не беше необходимо дори да оформя тази идея в мисъл. Но защо…
Калия бе устроила бягството й. А тя беше от Втората Фондация. Защо тогава се предприемаше това претърсване сега? Беше ли се провалила Калия? Можеше ли Калия да не успее? Или това беше част от плана, чиито тънкости й убягваха?
За един зашеметяващ миг пожела да скочи и извика, че се предава, че ще тръгне с тях, че… че…
Но ръката на майчето я бе хванала за китката.
— Бързо! Бързо! Ще отидем в женската тоалетна, преди да започнат.
Аркадия не разбра. Тя само я последва сляпо. Промъкнаха се сред тълпата, която бе замръзнала на групички, а гласът продължаваше да изгърмява последните си думи.
Мрежата вече се спускаше и татенцето я гледаше със зяпнала уста как се снижава. Беше чувал и чел за нея, но никога не бе ставал нейна жертва. Заблестя в пространството, просто поредица от кръстосани тънки лъчи, които караха въздуха да свети в безвредна мрежа от мигащи светлини.
Винаги се контролираше така, че да се спуска бавно отгоре, за да изглежда като падаща мрежа с всичките психологически последствия от залавянето в капан.
Беше вече на височината на кръста — три метра разстояние между светещите линии във всяка посока. В неговия сектор от девет квадратни метра татенцето се оказа сам, но съседните квадрати бяха претъпкани. Почувства се очебийно изолиран, но знаеше, че за да се включи в по-голямата анонимност на някоя група, трябваше да прекоси една от светещите линии, да задейства алармената система и да си докара неутронния камшик.
Той зачака.
Над главите на мрачно притихналата и чакаща тълпа забеляза отдалеченото раздвижване от редицата полицаи, които претърсваха огромната площ квадрат по квадрат. Мина много време, преди човек в униформа да стъпи в неговия сектор и внимателно да отбележи координатите му в официален бележник.
— Документите!
Татенцето ги подаде и те бяха внимателно разгърнати и прегледани.
— Вие сте Прийм Палвер, родом от Трантор, на Калгън за един месец и се връщате на Трантор. Отговорете с да или не.
— Да, да.
— Каква работа имате на Калгън?
— Аз съм търговски представител на нашата фермерска кооперация. Водих преговори с Министерството на земеделието на Калгън.
— Х-м-м. Жена ви с вас ли е? Къде е? Записана е в документите.
— Моля. Съпругата ми е в… — той посочи.
— Ханто! — изрева полицаят. Друг човек с униформа дойде при него. — Още една жена в кенефа, по дяволите — каза първият студено. — Сигурно ще се пръсне от тях. Запиши името й — той посочи графата в документите, където беше включена.
— Има ли друг с вас?
— Племенницата ми.
— Няма я в документите.
— Тя дойде отделно.
— Къде е? Няма значение, зная. Запиши и името на племенницата, Ханто. Как се казва? Запиши Аркадия Палвер. Ще се занимаем с жените, преди да си тръгнем.
На татенцето чакането му се видя вечно. После, след много, много време майчето вече вървеше с твърда стъпка към него, хванала здраво Аркадия за ръка, а двама полицаи се мъкнеха подире й.
Влязоха в квадрата на татенцето.
— Тази стара креслива жена вашата съпруга ли е?
— Да, сър — отвърна умиротворително татенцето.
— Тогава по-добре й кажете, че ще си навлече беля, ако приказва така с полицията на Първия Гражданин — той разкърши гневно рамене. — Това ли е племенницата ви?
— Да, сър.
— Искам документите й.
Като гледаше в очите на съпруга си, майчето леко, но решително поклати глава.
След кратко мълчание татенцето каза с извинителна усмивка:
— Май не мога да го сторя.
— Какво искате да кажете? — полицаят протегна яката си длан. — Дайте ги.
— Дипломатически имунитет — отвърна татенцето кротко.
— Какво искате да кажете?
— Вече ви уведомих, че съм представител на моята фермерска кооперация. Акредитиран съм към калгънското правителство като официален чуждестранен представител и документите ми го доказват. Показах ви ги, а сега не желая да бъда обезпокояван повече.