Но никой не го знаеше с положителност.
Въпреки това датата, на която корабът на Фондацията „Хобър Малоу“ пресрещна калгънската ескадра начело с „Безстрашний“ и след като отказа да допусне да го претърсят, бе превърнат в димящ скелет, беше 185; 11692 Г.Е. С други думи, 185-ия ден на годината 11692-а от галактическата ера, чието летоброене започваше от коронясването на първия император от традиционната династия Кембъл. Беше също 185, 419 Р.С. — от раждането на Селдън, или 185; 348 У.Ф. (от учредяването на Фондацията). На Калгън тази дата беше 185; 56 П.Г., тоест от установяването на титлата Първи Гражданин от Мулето. Разбира се, във всеки от случаите за по-голямо удобство годината се определяше така, че да дава същото число на деня, независимо от действителния ден, в който е започнала ерата.
И в допълнение за всичките милиони светове в Галактиката съществуваха безброй местни времена, основаващи се на движението на техните небесни тела.
Независимо дали ще изберете: 186; 11692-419-348-56 или нещо друго, това беше денят, който по-късно историците сочеха, когато говореха за началото на Стетиновата война.
Но за доктор Даръл не беше нито една от тези дати. А само просто тридесет и втория ден, откакто Аркадия бе напуснала Терминус.
Никой не знаеше какво бе струвало на Даръл да се държи безчувствено през това време.
Но Елвик Семик мислеше, че може да отгатне. Беше стар човек и обичаше да твърди, че невронните му щитове са вкаменени до степен, при която мисловните му процеси бяха се схванали и вдървили. Сам изтъкваше и посрещаше с удоволствие подценяването на западащите си сили, като пръв се смееше над тях. Но очите му, макар да бяха избледнели, още виждаха, а мозъкът му не бе по-малко опитен и мъдър от някога, макар и вече не толкова подвижен.
Той само изкриви присвитите си устни и попита:
— Защо не направиш нещо?
Звукът подейства на Даръл като физическо разтърсване, от което потръпна.
— Докъде бяхме стигнали? — рече той дрезгаво.
Семик му хвърли сериозен поглед.
— Ще трябва да направиш нещо за момичето. — Редките му пожълтели зъби се показаха в разтворената въпросително уста.
— Проблемът е — отвърна студено Даръл, — дали е възможно да се вкара резонатор на Саймс-Молф в необходимия обхват?
— Е, казах, че е възможно, а ти не слушаше…
— Съжалявам, Елвет. Нещата стоят така. Това, което ние сега вършим, може да се окаже по-важно за всеки от Галактиката, отколкото въпросът дали Аркадия е в безопасност. Поне за всеки, освен за нея и за мен, а аз съм готов да се присъединя към мнозинството. Колко голям ще бъде резонаторът?
Изражението на Семик издаваше съмнение.
— Не зная. Ще го намериш някъде из каталозите.
— Все пак колко? Един тон? Половин килограм? Дълъг колкото сграда?
— О, мислех, че имаш предвид точни размери. Малка буболечка е — той показа първата става на палеца си. — Горе-долу толкова.
— Добре, можеш ли да направиш нещо такова? — Даръл бързо нахвърли една скица в бележника си, който държеше в скута си, после го подаде на стария физик и той се взря в нея със съмнение, а после се изхили.
— Знаеш ли, когато остарееш колкото мен, мозъкът се калцира. Какво се опитваш да изобретиш?
Даръл се поколеба. В момента копнееше да притежава физическите познания, заключени в съзнанието на другия, за да не е необходимо да изразява мислите си с думи. Но копнежът му беше безполезен и той обясни.
Семик поклати глава.
— Ще трябват хиперрелета. Единствените устройства, които ще работят достатъчно бързо. Огромно количество от тях.
— Но може ли да се направят?
— Ами да.
— Ще успееш ли да намериш всичките части? Имам предвид, без да предизвикаш приказки? Просто като част от обичайната ти работа.
Семик повдигна горната си устна.
— Не мога да взема петдесет хиперрелета. Не бих използвал толкова през целия си живот.
— Сега работим над отбранителен проект. Не си ли в състояние да се сетиш за нещо безобидно, за което ще са необходими? Имаме достатъчно пари.
— Хм-м-м. Може и да измисля нещо.
— Колко малко можеш да направиш цялото устройство?
— Възможно е да се намерят хиперрелета с микроразмери… проводници… транзистори… Космосът ми е свидетел, в него има няколкостотин схеми!
— Зная. Колко голямо?
Семик показа с ръце.
— Прекалено голямо е — рече Даръл. — Трябва да го нося на колана си.
Той бавно смачка скицата в малка топка. Когато стана колкото жълто зърно, го хвърли в контейнера за смет и то изчезна с белия блясък на молекулното разграждане.
— Кой е на вратата ти? — попита Даръл.
Семик се наведе над писалището към малкия млечен екран на сигнала над вратата.