Выбрать главу

Обърна се към хората от генералния щаб, чиито униформи бяха по-малко бомбастични само от неговата, и към министър-председателя си, слаб и посивял — мрачна паяжина, залутана сред блясъка.

— Мисля, че решенията са ясни — поде Стетин. — Можем да си позволим да чакаме. За тях всеки ден на забавяне ще означава още един удар на деморализация. Ако се опитат да защитават всички части на владенията си, ще разпръснат силите си и ще успеем да направим пробив чрез две едновременни нападения тук и тук. — Той показа направленията върху модела на Галактиката — две чисто бели копия, пробиващи жълтата длан откъм червената топка, която обгръщаше, — те изолираха Терминус от две страни с тясна дъга. — По този начин разделяме флотата им на три части, които могат да бъдат разгромени поотделно. Ако съсредоточат силите си, ще предадат доброволно две трети от владенията си и вероятно ще поемат риска от бунт.

В последвалата тишина се просмука само тънкият глас на министър-председателя.

— За шест месеца Фондацията ще стане шест пъти по-силна. Както ни е известно, техните ресурси са по-големи, по брой флотата им е по-мощна, резервите им от хора са почти неизчерпаеми. Вероятно едно бързо нападение ще бъде по-сигурно.

Неговият глас беше най-малко влиятелният в помещението. Лорд Стетин се усмихна и махна с ръка.

— Шестте месеца, или ако е необходимо, година, на нас няма нищо да ни струват. Хората във Фондацията не могат да се подготвят. Неспособни са идеологически. Самата им философия ги кара да вярват, че Втората Фондация ще ги спаси. Но не и този път, нали?

Хората в стаята се размърдаха неспокойно.

— Струва ми се, че ви липсва увереност — подхвърли студено Стетин. — Необходимо ли е още веднъж да описвам докладите от нашите агенти на територията на Фондацията или да повтарям какво е открил господин Мун, агентът на Фондацията, който вече е на наша… хм… служба? Хайде да прекъснем засега, джентълмени.

Стетин се върна в покоите си с все още замръзнала усмивка върху лицето. Понякога се питаше относно този Хомир Мун. Странен безгръбначен тип, който не потвърди надеждите, които даваше отначало! И все пак той беше натъпкан с интересна информация, която при това беше убедителна, особено в присъствието на Калия.

Усмивката му се разтегна. Тая дебела глупачка все пак се оказа полезна. Поне измъкваше повече от Мун с ласкателните си примамки, отколкото той успяваше, и то с по-малко неприятности. Защо ли не я дадеше на Мун? Намръщи се. Калия. С нейната глупава ревност. Космос! Ако все още беше при него онова момиче Даръл… защо не й смачка главата за това?

Не успя да определи причината.

Може би, защото се разбираше с Мун. А на него Мун му беше необходим. Например, именно Мун доказа, че поне Мулето е вярвал, че няма Втора Фондация. Адмиралите му се нуждаеха от подобно уверение.

Би искал да публикува доказателствата, но по-добре беше да остави Фондацията да вярва в несъществуващата помощ. Дали в действителност Калия го бе изтъкнала? Правилно. Тя го бе казала.

О, глупости! Тя не можеше нищо да твърди. И все пак…

Той поклати глава, за да проясни мислите си, и тръгна нататък.

18. Призракът на един свят

Трантор беше свят на останки и възраждане. Разположен като избледнял диамант в средата на зашеметяващо гъмжило от слънца в центъра на Галактиката — сред купове и рояци от отрупани с безцелна щедрост звезди, — той последователно мечтаеше за миналото и бъдещето.

Беше време, когато невидимите нишки на контрол се протягаха от металната му обвивка до самите краища на звездното царство. Беше само един единствен град, приютил четиристотин билиона администратори; най-могъщата столица, която някога въобще е съществувала.

Докато накрая го бе настигнала разрухата на Империята и след Великия грабеж преди един век западащите му сили се бяха обърнали срещу него и го бяха прекършили завинаги. От гърмящата разруха на смъртта металният му корпус, който обгръщаше планетата, се бе набръчкал и свил в болезнено подобие на някогашното си собствено величие.

Оцелелите разкъсаха металната обвивка и я разпродадоха на други светове срещу семена и добитък. Почвата бе оголена отново и планетата се върна към началото си. Сред все по-разширяващите се площи на примитивно земеделие тя забрави своето сложно и велико минало.

Или щеше да го забрави, ако не бяха все още мощните чирепи, които въздигаха масивните си останки към небето в горчиво и достолепно мълчание.

С тръпнещо сърце гледаше Аркадия металната лента на хоризонта. За нея селото, в което живееха Палверови, беше само купчина къщи — малки и примитивни. Нивите, които го обграждаха, бяха златистожълти, отрупани с пшеница пространства.