— Чакайте, нека ви помогна — каза Ребека Фаулър, висока, дългокрака докторантка. Дългите й изящни пръсти се справиха бързо и спокойно със задачата.
— Благодаря — каза Джак, прокашля се и отстъпи назад. — И благодаря на всички — допълни по-високо, обръщайки се към притеснената тълпа от техници и асистенти в залата. — Ще се оправя, след като тези вентилатори пуснат малко въздух тук. Но всички се справихте страхотно, работейки заедно. Гордея се с вас.
Думите му подействаха успокояващо на хората и скоро всички се заеха отново с работата си.
— Това бе истинско изпълнение в стил Букаро Банзай[5] Джак. Побързай да напишеш автобиографията си, докато си още жив — пошегува се приятелски Ъруин, докато му подаваше чаша с вода. — Иначе никой няма да научи изумителната история на живота ти.
— Да, да… — пресуши почти на една глътка чашата Джак. — Нямам кой знае колко за разказване. Само работата си. Това е всичко — допълни, като смачка пластмасовата чаша и я метна в кошчето. — Само това има значение.
— О, стари приятелю — разсмя се Ъруин и го потупа по гърба, — не бъди толкова срамежлив. Всички имаме история, колкото и да е мътна понякога.
Джак се разсмя, после извърна глава, докато усмивката му изчезваше. Не, не всички, помисли си и неволно трепна от болка.
— Всичко наред ли е, д-р Греъм? Не сте наранен, нали?
Джак вдигна глава и видя Ребека Фаулър, която бе пристъпила близо до него. Той бе висок, но тя се взираше право в очите му и докато го правеше, с нежно, почти флиртуващо движение отметна един от тъмните му къдрави кичури, паднали на челото му.
Ребека бе надарена във всяко едно отношение: ум, красота и пари. Вглеждайки се във финото й като на статуетка тяло, лъскавата й гарвановочерна коса и искрящите сини очи, Джак се запита дали не беше прекалено благословена. Всеки топлокръвен мъж в лабораторията се бе чудил какво ли ще е да си затворен само с нея в космическа станция.
— Не, благодаря, добре съм — отвърна той и отмести очи, за да прекрати контакта им и без съмнение най-добрия шанс, който някога бе имал за нещо повече с нея.
Точно сега искаше просто да остане сам. За да обмисли коментарите на Ъруин за миналото му, които смяташе, че е заровил дълбоко в душата си. Отстъпи назад.
— Това бе доста страшно — продължи Ребека упорито, потупвайки нежно ръката му, като че ли той бе малко момче. Жестът й обаче му се стори по-скоро дразнещ, отколкото съблазнителен. — Защо не дойдете у дома да ви приготвя питие? Може би дори вечеря. Ще се… отпуснете на спокойствие.
Джак определено се съмняваше в това. Отпускането явно не беше част от менюто, а той бе изживял всички вълнения, които бе готов да понесе за един ден.
— Ребека, това е чудесно предложение, но не мога да го приема — отвърна вежливо. — Трябва да се погрижа за някои неща.
Пренебрегна очевидното й разочарование и изумения поглед на Ъруин и напусна лабораторията по-рано от обичайното, като се чувстваше напълно изтощен.
Това, за което трябваше да се погрижи, бе един важен въпрос. Въпрос, който го терзаеше през по-голямата част от неговите трийсет и шест години: кой бе той? Каква бе историята му?
Освен няколко откъслечни спомени Джак не знаеше нищо за най-ранните си години. Животът му започваше на шест, когато треперещ от студ, бе изоставен на прага на сиропиталище в Лондон с бележка, закачена на врата му. Той не беше нищо повече от нечий нежелан, захвърлен отпадък, обикновено улично куче.
Дълго се разхожда в парка, вдигнал високо яката на палтото си и с ръце в джобовете му. Защо не можеше да си спомни? Какво бе станало, че тези шест години бяха потънали в непрогледен мрак? Независимо колко упорито се мъчеше да се концентрира, напрягайки целия си интелектуален потенциал — всичките си 156 точки коефициент на интелигентност, не можеше да извлече никакъв образ от най-ранното си детство.
Предполагаше, че е роден в Англия. Когато дойде в Лондон преди година, обмисляше да наеме частен детектив да се разрови в миналото му. Всъщност това бе една от основните причини да приеме работата като гостуващ лектор и изследовател в Англия за една година. Но откакто бе дошъл, постоянно си измисляше оправдания да не го направи: или не успяваше да открие подходящ детектив с добри препоръки, или бе прекалено зает, за да се обади, или решаваше, че издирването ще бъде безсмислено.
Тази вечер обаче несигурността го измъчваше с по-голяма сила от всякога. Осъзна, че ако бе загинал в лабораторията, нямаше да има кого да осведомят за смъртта му. Никой не го бе грижа за него, за никого нямаше значение дали бе жив, или мъртъв. Вървейки през парка в тази мъглива привечер, докато минаваше покрай уличните лампи и се ослушваше в стъпките си, звучащи по мокрия тротоар, Джак Греъм осъзна колко безкрайно самотен беше.