— Да…
Той въздъхна и дълго време мълча.
— Добре — пророни накрая. — Това вече го разбирам, но все още не знам нищо за биологичните си родители. Какво можеш да ми кажеш за тях?
— Нищо. Наистина. Просто не знам.
— Уенди, знам, че знаеш нещо повече. Усещам го.
Тя присви устни и извърна глава, отклонявайки поглед.
— Разбирам. Е, добре. Винаги съм мислел за себе си като за нежелано, малтретирано и смахнато дете, което не знае кой е. Момче без име. Предполагам, все още съм това момче.
— Джак, скъпи — каза търпеливо Уенди. — Помисли за това, което току-що ми каза! Птицата не знае дали я наричаме дрозд, червеношийка или коприварче. Тя е просто птица. Не се съмнява, че може да разпери криле и да полети. Питър веднъж ми каза: Единствената причина птиците да могат да летят, а ние да не можем, е, че те имат съвършена вяра. Защото да имаш вяра, означава да имаш криле. Имай вяра, Джак. В себе си. Освободи се от миналото и прегърни бъдещето си. Полети!
— Опитвам се, Уенди. Но все още имам чувството, че не ми казваш нещо. А всички други момчета? Онези, които също нямат минало.
— За какво говориш?
— Уенди, знам за досиетата. За другите момчета. Момчета като мен.
Тя поклати глава и допря пръсти до слепоочията си.
— Заклех се да не казвам на никого за това.
Джак се върна при нея и се наведе, хващайки ръцете й.
— Моля ти се, Уенди, кажи ми.
— Няма да ми повярваш.
— Ще опитам. Поне ми дай шанс да опитам.
Тя го погледна в разтревожените очи, наклони глава, после въздъхна и каза:
— Добре тогава. Но, моля те, не казвай на никого другиго. Джейн винаги се разстройва, когато чуе за дома за момчета. Тя не го харесва, нали знаеш. Винаги чувстваше, по някаква причина, че й се налага да се състезава с момчетата ми за моето внимание и любов. И, опасявам се, че трябва да го кажа — за богатството ми.
Джак я придружи до удобен стол, после се настани до нея и зачака Уенди да си събере мислите.
— Всичко беше заради изгубените момчета — започна тя. — Наистина нямах голям избор. Баща ми се погрижи за първите. Те дойдоха у дома заедно с мен и той ги отгледа като свои, милият човек. Кърли и Нибз, близнаците и Тутълс… Майка ми ги обожаваше.
— Под „изгубени момчета“ имаш предвид… — прокашля се Джак — изгубените момчета на Питър Пан? От Невърленд?
Тя кимна.
— Да. Години по-късно, когато Питър дойде с втората групичка, аз не знаех какво да правя. Не можех да кажа „не“, но по онова време вече бях вдовица. Зряла жена, отглеждаща Джейн. Нямах съпруг, който да ми помогне с банда диви хлапета. Затова основах сиропиталището, за да се погрижа за моите изгубени момчета. Беше малко след войната и имаше огромна нужда от дом и за другите осиротели деца. Всичко стана много бързо. Всичко просто си дойде само на мястото. Понякога става така в живота, нали знаеш…
Уенди въздъхна и погледът й се насочи някъде в празното пространство.
— През годините Питър продължаваше да ми води момчета, които бяха решили, че искат да пораснат. Бяха дузини. Опитах се да запечатам лицата им — каза тя и махна с ръка към великолепните й рисунки по стените. — Това е моят начин за водене на документация.
Джак се почеса зад ухото и погледна към своята рисунка — къдрокосото момче, надничащо иззад ствола на дървото. Ако това бяха рисунки на момчетата, които тя твърдеше, че са дошли от Невърленд… Той нямаше спомени за първите си шест години…
— Да не казваш, че аз също… — не можа да го изрече.
— …си изгубено момче. Да, скъпи.
Глава 18
Според принципите на квантовата механика, докато една частица влезе във взаимодействие с нещо, тя пътува по всички възможни пътища едновременно. Едва когато се сблъска с друга частица, тя се оттласква от сблъсъка и поема по директна траектория. След посещението на Джак у Уенди той се прибра и започна да се лута наляво, надясно и във всички посоки, мятайки ризи, чинии и книги в кутии, които щяха да поемат по директната траектория към Калифорния.
До вечерта опакованите, запечатаните и надписани кутии се издигнаха като планина до задната стена. Повечето бяха пълни с книгите му и като ги видя, Джак въздъхна с облекчение, защото вече имаше достатъчно пари, за да не му се налага да ги мести сам. Тези книги бяха доста тежки и Бог му бе свидетел, че в миналото ги бе мъкнал и влачил множество пъти заедно с приятели. След местене винаги се кълнеше, че следващия път просто ще ги зареже, но никога не го правеше. Тези книги бяха негови приятели; някои бяха с него още откакто бе момче.