Момче. Мислите му го пренесоха отново към разговора с Уенди. Да нарани Фей? Невъзможно, помисли си, довлачвайки поредната голяма кутия до ъгъла. Нима не бе направил всичко по силите си, за да не я нарани? Не можеше да й предложи това, което тя искаше и от което се нуждаеше. По-добре беше, че си тръгва.
Тръгваше си. Отпусна ръце. Огледа купчините запечатани кутии и тези, които оставаше да бъдат напълнени, отворените шкафове, чието съдържание бе разпилял, за да реши кое да задържи и кое да остави. Не почувства вълнението, което обикновено изпитваше при перспективата за преместване. По-скоро чувстваше горчиво-сладка болка. Този път напускането нямаше да бъде лесно. Номер 14 не беше просто място, в което бе живял.
По дяволите, той наистина бе живял тук.
Облегна се на отрупаната с опаковъчни материали маса, стисна очи и осъзна колко много щеше да му липсва Уенди и безкрайната енергия на оптимизъм, която струеше от мансардата. Щеше да му липсва да прекарва времето си всеки ден с Мади и Том, да чува трополенето на Нана, подскачайки от радост при идването на децата, които уж внимаваха да не го събудят и, естествено, го събуждаха всеки път.
През това лято ги бе научил — така, както баща му го бе учил — да задават въпроси, показваше им природните феномени, разкриваше им по простичък начин как всеки наблюдател виждаше едни и същи природни закони. Учейки ги, бе съживил спомена за баща си в съзнанието си. Осъзна, че двамата бяха имали специална връзка. Вече не изпитваше толкова отчаяна необходимост да разбере кои са биологичните му родители.
Той също бе изградил дълбока връзка с децата на О’Нийл. Мади бе откраднала сърцето му, нямаше съмнение в това. Беше дошла, беше го видяла и завладяла по своя типичен начин.
Том бе част от него. Най-нежната, най-съкровена част.
Фактът, че момчето бе нарушило мълчанието си, за да дойде при него и да потърси помощ, бе кулминацията на кампанията за излекуването му, която Джак бе провеждал цяло лято.
А Фей…
Сепна се, когато осъзна, че Фей ще му липсва най-много.
Щеше да му липсва леката й крива усмивка, която въпреки волята й изплуваше понякога на лицето й; но когато това станеше, цялата грейваше, сякаш слънцето бе изгряло след облачен ден. Щеше да му липсва да я наблюдава колко нежно се грижеше за децата си, колко мила бе с Уенди, как я обичаше въпреки фантазиите й. Щеше да му липсва начинът, по който косата й падаше на лицето, начинът, по който се изчервяваше, когато уловеше погледа му, което той правеше все по-често.
Щяха да му липсват разговорите им, споровете им, малките скандали, които само най-добрите приятели можеха да си позволят.
Ръцете му се отпуснаха отстрани на тялото му.
Това беше. Щеше да му липсва неговият най-добър приятел.
Хвана футболната си топка и я подхвърли във въздуха, разкъсван от емоции и чувства, напълно объркан. Всичко друго можеше да бъде подредено в точни категории, но Фей… тя беше по малко от това и по малко от онова. Беше просто… всичко. Никога не бе изпитвал подобно нещо към друг човек.
— Ехо?
Джак разпозна гласа на Фей и пусна топката на земята. Вдигна глава към часовника и видя, че вече е шест часът. Беше се прибрала по-рано тази вечер. Божичко, помисли си той с вълнение. Дори знам кога ще се прибере у дома. Дотам бяха стигнали.
— Има ли някого вкъщи? — провикна се тя от стъпалата.
— Здрасти, влизай! — обади се и той небрежно, като се престори, че е зает с опаковането. — Внимавай къде стъпваш. Тук е паднала бомба.
Тя влезе в кухнята, после спря рязко, ръката й все още бе на рамката на вратата. Той я гледаше как очите й обхождаха отворените шкафове и чекмеджета, купчините вестници, лентите с опаковъчно тиксо и подредените един върху друг кашони до стената. Лицето й вече не криеше никакви тайни за него и го заболя, когато видя как усмивката й замръзва, после преминава в намръщване, а в очите й се появява хладина.
— Вече опаковаш?
— Аха — каза той, опитвайки се да звучи разсеяно. — Времето наближава.
— Мислех си… — тя млъкна, за да се прокашля, и скръсти ръце на гърдите си: жестове, които той разпозна като опит за прикриване на шока. Извърна очи встрани и започна да къса яростно тиксото. — Мислех си, че тръгваш през септември.
— Фей — каза й той, подпирайки ръце на вестника. — Септември е следващата седмица.
— Да, но е първи септември. Едва ли ще тръгнеш на първи.
— Трябва. Приключих с работата си тук. Има голяма надпревара и колегите ми в ЦЕРН искат да бъдат първата лаборатория, открила върховния кварк. Помолиха ме да ги консултирам.