Видя смаяното й изражение и се разбърза, мятайки книга след книга в кашона.
— Това е страхотна възможност. Трябва да видиш ускорителя, който имат там. Човече, това е огромна машина, цяла миля, най-голямата и най-мощната в света. Залагам на тях. След като открием гадинката, всяка част от пъзела ще си дойде на място. Ще бъде забавно — въздъхна той и чу изкуствения ентусиазъм в гласа си.
— Значи… си тръгваш скоро — каза Фей. Сплете пръстите на ръцете си и задъвка устни, сигурен белег, че е разстроена. — Предполагам, че е по-добре да започна да приготвям вечерята тогава — потърка слепоочията си. — Вечеря. При цялото това вълнение изобщо не се сетих за това.
— О, да. Големият ти ден! Подписахте договора с чаената компания, нали? Искаме да чуем всичко.
Замисли се какво бе казал — „искаме“? Той и децата? Чуй се само, говори, сякаш са семейство.
— Ами… мина добре — каза тя сдържано. — Много добре. Изглежда ще останем в Лондон.
Цялото въодушевление, с което се бе втурнала в голямата топла кухня, за да сподели новината с Джак, бе изчезнало в мига, в който видя очевидните признаци за неговото тръгване.
Докато гледаше всички тези кутии, подредени до стената, Фей осъзна, че животът й бе същият. Беше опаковала чувствата си в кутии, бе ги затворила плътно, прилежно надписани и пъхнати в разни тъмни места. Всичко си имаше дестинация. Всичките й мечти бяха оставени на склад от толкова време, че вече не знаеше къде да ги намери. И за какво бе всичко това? Стоеше тук, чувствайки се напълно празна. Беше се съсредоточила във всекидневните предизвикателства за отглеждането на децата си, в спечелването на новия клиент, запазването на работата си… И в крайна сметка се бе затворила напълно, беше спуснала здраво капака, лишавайки се от всяка частица радост, любов и спонтанност, която би могла да се промъкне през някоя пролука.
Джак подхвърли руло тиксо във въздуха като топка.
— Не се тормози тази вечер — предложи той. — Защо да не излезем навън и да не купим нещо за вкъщи?
— Не, сигурна съм, че имам някакви яйца и сирене. Малко хляб. Ще поровя из шкафа и ще видя какво мога да измисля. Обичам да готвя на старата „Ага“. И без това явно няма да имам шанс след другата седмица.
Видя как веждите му се сбръчкват и устата му се изви надолу. Внезапно изпита огромна тъга, която се надигна като топка в гърлото й, а в очите й се появиха сълзи. Извърна се към печката и постави ръце на топлия метал.
Джак си тръгваше в сряда? Беше абсолютно немислимо да напусне живота им толкова скоро. Джак нямаше да бъде тук, за да ги събира в събота сутрин и да ги води в парка? Нямаше да бъде тук всяка сутрин и да я поздравява припряно от предната веранда? Или за вечерните им разговори в градината, изпълнени със закачки и намеци? Това означаваше, че техните веселби в голямата топла кухня на номер 14, докато тя приготвяше вечерята и си играеше с Мади, Том и Нана, бяха приключили. Че единственото щастие, което познаваше като семейство, скоро щеше да свърши.
Джак си отиваше? Не можеше да понесе мисълта, че той щеше да напусне живота й.
Фей погледна през рамо, опустошена, и видя, че Джак стоеше вцепенено със същото изражение на неверие, което бе сигурна, че и тя имаше. Беше стиснал здраво зъби и очите му светеха ярко.
Бяха вървели толкова дълго, толкова бавно, внимавайки да не навлязат в личното си пространство, че бяха загубили пътя си.
Мълчанието им бе нарушено от шумно трополене по стъпалата и кратко пронизително кучешко скимтене. Миг по-късно Мади нахлу в кухнята, с много сериозно изражение, следвана по петите от Нана. Когато видя купчините кутии и безпорядък в кухнята, спря рязко и се огледа изненадано.
— Ей, какво става тук? — попита тя с ръце на кръста. Дете, и при това доста властно, тя нямаше проблем да изрази на глас това, което Фей се осмеляваше само да помисли.
За момент Джак изглеждаше объркан. После се съвзе.
— Събирам си багажа, хлапе. Заминавам.
Веждите на Мади политнаха нагоре.
— О…
Фей се намеси:
— Е, тъй като вечерята няма да бъде готова веднага, защо да не сложа вода в чайника за чай? Малко е хладно тази вечер. Синоптикът каза, че температурата може да падне до… — говореше глупости, знаеше го, просто за да запълни неловкото мълчание.
— Не ме интересува какво ще ядем, стига да е скоро — каза раздразнително Мади и отиде до пластмасовата кутия, в която държаха храната за Нана, и загреба с купата й. Често прикриваше чувствата си с гневни изблици. — Умирам от глад. И Нана също.
Докато говореше, припряно добави малко вода към сухата кучешка храна и я разбърка, а Нана се бе проснала по корем и се облизваше, опитвайки се да изпълнява командата „седни“. И Фей, и Джак наблюдаваха Мади смаяно, прави, с отпуснати ръце.