— Кой е казал, че ще се натискаме? Но обичам да гледам звездите. А ти?
— Да, обичам — отвърна тя, а сърцето й политна от радост. — Виж, Джак! Пълнолуние е!
В мига, когато го каза, изпита някакво предчувствие. Уенди не каза ли, че Питър Пан винаги идва по пълнолуние?
— Побързай и загаси — провикна се Джак развълнувано, като се пъхна под завивката. — Няма смисъл да мръзнем, когато тук е топло и приятно.
Едно движение на китката й и внезапно стана тъмно като в рог. Джак я повика по име и тя последва звука на гласа му през тъмната стая така, както корабът следва сирената от фара, насочвана между всички опасности на каменистите си спомени, за да стигне по безопасния курс право при него.
Той повдигна завивката и тя се пъхна до топлото му тяло. Усети мириса на соления въздух и сладката му кожа, чу звука на допиращите се платове на дрехите им, телата се размърдаха, докато се заравяха като животинки под одеялата. Джак се пресегна, притегли я към себе си, постара се да й бъде удобно, постави главата й на рамото си, лицето му бе заровено в косата й. Фей затвори очи за миг, въздъхна шумно, наслаждавайки се на допира на ръцете му до тялото си, студеният й нос се докосваше до топлия му врат. Пръстите й се отпуснаха на гърдите му, сгънати като котешка лапичка върху памучната му риза, и се заиграха с твърдите пластмасови копчета.
Най-накрая двамата се наместиха, с долепени глави, а дъхът излизаше от устата им на дълги струйки пара. Взираха се в небето, толкова безкрайно и пълно с толкова много звезди, че душите им се изпълниха с благоговение.
— Винаги съм обичал да гледам звездите, още от дете — каза Джак. — Предполагам, че заради това, като пораснах, започнах да ги изучавам. Някои хора се потискат от тяхната безкрайност. Не и аз. Гледам към тях и се вдъхновявам.
— Толкова е… необятно.
— Затова е така вълнуващо. Изследователите са проучвали разстоянието до звезди, които са избухнали още преди нашето слънце да е било родено. Помисли си само — каза той и очите му сияеха, а гласът му трепеше от вълнение. — Вселената ни е много по-стара, отколкото сме смятали, и продължава да се разширява. Още и още, и още. Вече сме 95 % сигурни, че Вселената ще се разширява вечно.
— Този вид безкрайност е нещо, което обикновено свързвам с Бог.
— Да. Кара те да осъзнаваш собствената си смъртност, нали? Ние сме само прашинки на картата на времето.
Фей потръпна и се притисна до него, докато се взираха в небето. Имаше чувството, че се притиска не само до тялото, а и до душата му. Колкото по-незначителни изглеждаха на фона на безмерния космос, толкова повече значеха един за друг — две души, долепени една до друга, докато се носеха през звездното море. Джак й сочеше съзвездията: Андромеда, Риби, Голямата мечка и точно над главите им — Малката мечка. Ахнаха в унисон, когато видяха падаща звезда.
— Звездите живеят и умират като всичко друго — каза й той, загледан нагоре, с отнесен глас. — Някои са горещи и плътни, изгарят енергията си е невероятна скорост. Други са студени, изхабяват енергията си много по-бавно, раздават я на малки частици, отлагайки неизбежното. Всички се борят срещу непреодолимите сили, също като нас. В крайна сметка обаче те всички колабират и светлината им угасва.
Джак млъкна и стисна раменете й и Фей усети усмивката му до бузата си.
— Но докато са живи, сияят.
Гласът му бе мелодичен, баритон, който я обвиваше. Тя изви глава и огледа силния му профил, правия му нос и широкото чело. Запита се: Кой си ти?
Той също се обърна и под напрегнатия му поглед тя почувства, че мъжът до нея се питаше същото: Коя си ти?
— Понякога… — прошепна сковано тя — не чувствам, че сияя.
Изражението му стана замислено и Джак хвана ръката й и я целуна, пръстче по пръстче, като между целувките казваше:
— Желязото в кръвта ти, калцият в костите ти, магнезият в клетките ти, цинкът в ноктите ти… Знаеш ли, че всички тези обикновени елементи са част и от звездите?
Плъзна пръста си от челото до брадичката й и я накара да го погледне.
— Ти, Фей О’Нийл, си звезда.
Тя въздъхна… и засия.
Едно леко движение и устните му бяха върху нейните.
Ръцете му я притиснаха, докато тя вдигна своите и ги обви около врата му. Фей затвори очи и пропадна в необятност като тази, която бе над главите им. Той беше магнетичният Северен полюс, тя беше Южният и между тях двамата милиони електрони се извиха като спирала в космическа черна дупка.
Страстта разтопи телата им, пепелта от всеки огън служеше като гориво за следващия, сливайки ги в една синтезирана звезда. Тя се отпусна и почувства как се разтваря в милиони светлинки.